Човекът с въжето хвърли единия му край във въздуха и то се преметна върху една греда на тавана. О’Риордан едва сега забеляза примката. Започна да се дърпа, но примката бе ловко надяната през главата му и стегната, като заглуши виковете му. Мъжът с въжето скочи във въздуха и дръпна края му с всички сили. О’Риордан отскочи от земята, но двамата, които го държаха, продължаваха да натискат одеялото около него, за да не може да се съпротивлява. Той умря само с един белег — този от въжето по врата му.
Крамър премина през столовата и отвори двойните врати към кухнята, като очакваше да види госпожа Елиът да се суети около печката. С изненада откри Су Мин, която кълцаше зеленчуци с голям нож. Тя използваше сръчно ножа — стоманата проблясваше на милиметри от пръстите й, докато режеше зелени чушки, лук, гъби и други зеленчуци, които Крамър не разпознаваше. Беше закачила якето си на облегалката на един стол. В тениската и дънките си изглеждаше осемнадесетгодишна.
Тя не вдигна поглед, когато той отиде до хладилника и си взе кутия мляко. Крамър отпи от кутията и се загледа как тя изля малко олио в голяма стоманена тенджера.
— Госпожа Елиът ще ти сготви, ако я помолиш — каза Крамър, като избърса уста с ръкав.
— Аз я отпратих. Не я искам до храната си.
Тя постави тенджерата върху печката и пусна газта.
— Разбираш ли, че те трови с тези животински мазнини?
Крамър изгледа кутията с мляко и сви рамене. Погледна към зеленчуците на дъската за рязане.
— Какви са тези неща?
— Корен от джинджифил, бамбукови кълнове, водни кестени — отговори жената. Изсипа зеленчуците в димящото олио и ги разбърка енергично с дървена бъркалка.
Около тенджерата се насъбра дим и Крамър го помириса одобрително.
— Ти ли готвиш на шефа си?
— Аз правя много неща за господин Вандермайер — отговори тя, докато пускаше шепа грах и бобени кълнове в сместа. — И между другото го съветвам по въпросите на храненето.
— И познаваш за него какви са хората?
Тя го погледна през рамо.
— Съветвам го по много въпроси.
Крамър отново отпи от кутията.
— Ти не се храниш, така ли? — запита тя.
Крамър сви рамене.
— Млякото ми е достатъчно.
— Не си добре. — Това беше констатация, а не въпрос.
— Това от ръката ми ли го разбра?
Су Мин свали тенджерата от котлона и изля пържената смес в купа. Отсипа с бъркалката варен ориз от един тиган в друга купа и постави двете купи на масата. Застана, вперила очи в Крамър няколко секунди, а после кимна, сякаш взела решение.
— На стойката за сушене на чинии има купа и клечки — каза тя и седна.
Крамър седна на масата и тя изгреба ориз и зеленчуци в купата му. Трудно му беше да използва клечките и жената се усмихна на тромавите му опити.
— Би ли предпочел вилица?
Крамър поклати глава и продължи да упорства. Су Мин с къси, пестеливи движения пренасяше храната от купата в устата си.
— Хубаво е — каза Крамър. Зеленчуците бяха хрупкави и вкусни и въпреки че нямаше много голям апетит, храната поне не беше трудна за преглъщане.
— Знам — отговори тя. — И е по-полезно от животинските тлъстини и скорбяла, с която те храни онази жена.
Крамър нагласи клечките. Усещаше пръстите си големи и неловки.
— Колко време работиш за господин Вандермайер? — запита.
Клечките на Су Мин спряха по средата над купата.
— Петнадесет години — отговори тя.
— Петнадесет? — повтори Крамър. Су Мин кимна и продължи да се храни. Крамър се намръщи. Не можеше да повярва, че Су Мин е на повече от двадесет и пет години, което означаваше, че е започнала да работи за търговеца на оръжие още като десетгодишна.
— Какво е станало с родителите ти? — запита той.
Су Мин остави клечките на масата. Очите й бяха студени, лицето — безизразно.
— Тук съм, защото господин Вандермайер каза, че трябва да сътруднича на вашия полковник — каза тя с отмерена интонация, като родител, който говори на непослушно дете. — Това е единствената причина. Вече съм изяснила чувствата си по този въпрос, но господин Вандермайер настоява. Не съм тук, за да си бъбрим. Не желая да ти ставам приятел, нито пък ти — мой. Определено не желая да разкривам лична информация пред теб. Ясно ли се изразих?