Крамър седеше зашеметен. Тя не беше повишила глас и не беше показала никакви чувства, но думите й го прорязаха.
— А, извинявай — каза. — Аз само…
— … приказваше — довърши тя изречението вместо него.
— Точно така. Приказвах.
Су Мин отново взе клечките.
— Животът е твърде кратък за приказки — каза тя и сложи зърно грах в устата си.
Полковникът си наля едно голямо уиски и вдигна бутилката към Алан.
— Сигурен ли си, че не искаш едно?
— Не, благодаря, шефе — отговори Алан.
Полковникът сложи полупразната бутилка на страничната масичка и отиде до бюрото си.
— Как е Крамър с пиенето?
— Контролира се. Прав бяхте, че започнем ли обучението, ще намали малко.
Полковникът сръбна от уискито.
— Трябва му цел на Майк Крамър. Без цел се разпада. Не го подценявай, Алан.
— Няма, шефе.
— А как е в другото?
— Стреля по-добре. Утре ще започнем с разместени мишени и ще видя как се справя под напрежение.
— Смяташ ли, че ще е готов навреме?
— Не знам. Не е във форма, изглежда, е живял зле с месеци, но друг нямаме, нали така?
— Така е.
Полковникът вдигна чашката за тост.
— И ако някой може да направи така, че от всяко дърво свирка да става, това си ти.
Отново отпи, а Алан се засмя.
Един мобилен телефон на перваза изчурулика.
— Ще се видим утре — каза полковникът. Изчака Алан да излезе, преди да вдигне телефона. Обаждаше се човекът, от когото изобщо не очакваше обаждане: Андрю Вандермайер.
— Полковник, нуждая се от една услуга — каза той.
— Къде сте, господин Вандермайер? — запита полковникът.
— Всичко е наред, на яхтата съм.
— Не мисля, че е добре да се обаждате — каза полковникът. — Струва ми се, ясно обясних, че не трябва да осъществяваме никакви контакти, преди въпросът да се разреши.
— Това е важно.
— А поръчката за живота ви не е ли?
Вандермайер пренебрегна риторичния въпрос.
— Ще бъдете в Лондон два дни, така ли?
— Да. Четиридесет и осем часа. След това отиваме в Ню Йорк.
— Имам сделка, която изисква присъствието ми в Лондон.
Полковникът се приведе, леко напрегнат.
— И дума да не става — каза той. — Абсолютно, напълно, сто процента не.
— Полковник, съгласих се да си сътрудничим при условие, че бизнесът ми няма да пострада. Тази среща е жизненоважна. Човекът, който иска да ме види, поема голям личен риск и ако не се срещна с него в Лондон, няма да имам друга възможност. А за онова, което той продава, има много други купувачи.
Полковникът се намръщи.
— Срещали ли сте се досега с този човек?
— Не. Но знам за него.
— Разбирате ли, че той може да е убиецът?
Вандермайер не отговори.
— Това може да е ударът.
— Разбирам — каза Вандермайер.
— Разбирате ли защо не трябва в никакъв случай да се връщате в Лондон?
Настъпи друга дълга пауза.
— Добре. Но искам Су Мин да се срещне с него. Сама.
— И това не бих препоръчал — каза полковникът. — Ще означава, че не сте на линия и ако той е нашият убиец, ще реши, че нещо не е наред. Можете ли да отложите срещата?
— Вече ви казах, невъзможно е.
— Какво толкова важно предлага този човек?
— Нещо, което опитвам да придобия от дълго време — отговори Вандермайер. — Добре де, вашият човек ще трябва да се срещне с него. Няма друг начин. Как се казва той?
— Крамър. Майк Крамър. Каква е целта на тази среща, господин Вандермайер?
— Трябва да получа мостра и документи.
— Значи няма да е необходимо Крамър да познава в дълбочина вашата работа?
— Не. Пък и онзи е руснак и говори малко или пък не говори английски и затова Су Мин ще трябва да превежда всичко.
Полковникът обмисли предложението на Вандермайер. Ако това е ход на убиеца, в най-лошия случай полковникът щеше да сложи Крамър на пътя на куршумите.
— Добре — каза той. — Кога и къде?
— Ще трябва да се срещнат в офиса ми в Кенсингтън. Според графика, който ми дадохте, вашият човек Крамър ще бъде там в четвъртък следобед и затова ще уредя срещата за четири и половина. Преди това трябва да му кажа някои неща.