— Това ще трябва да сторите, преди да тръгнем за Лондон — каза полковникът. — В никакъв случай не трябва да ми се обаждате, нито на него, по време на операцията. Нямаме представа какви скенери или подслушвателна апаратура има той.
— Няма проблем. Аз просто ще си седя на палубата и ще се пека на слънцето.
— Още нещо, господин Вандермайер. Мострата какво е?
— Промишлена съставка. Нищо опасно. Но ценно.
Дермот Линч излезе от кръчмата „Уоруик касъл“ в Малката Венеция и тръгна към апартамента по „Бломфийлд Роуд“. От лявата му страна, отвъд боядисани в черно парапети, минаваше канал, бреговете на който бяха осеяни с красиви тесни лодки, много от тях украсени с цветя по-скоро като домове, отколкото като плавателни съдове. Както вървеше по тротоара, зад него приближи ръждясал син „Форд транзит“ и забави ход. Стъклото откъм пътника се спусна надолу. Линч погледна към колата. Човекът на предната седалка беше към двадесетгодишен, с дълго, слабо лице и рошава мазна коса.
— Това ли е пътят за улица „Елгин“? — запита той.
Линч позна акцента. Западен Белфаст. Нищо чудно да е роден съвсем близо до собствения му дом. Съвпадението беше прекалено голямо.
Линч продължи.
— Направо, а после втората улица надясно. Ще го намерите.
Човекът кимна.
— Вие ли сте Дермот?
Линч поклати глава.
— Не съм аз, приятел — каза. Ускори крачка. С обръсната брада, с късо подстригана коса и с очилата с телени рамки не беше лесно да го разпознаят. Освен ако не търсеха точно него.
— Дермот Линч — каза мъжът.
— Не го познавам — отговори Линч. Единственият начин да знаят, че той е онзи, когото търсят, е, ако са дебнали апартамента. Но само един човек знаеше къде е той — Томас Маккормак. Обаче ако ги е изпратил Томас, защо просто не са почукали на вратата? Нямаше нужда от поръчкови убийства на улицата късно вечер. Линч знаеше, че е загазил. Микробусът беше без прозорци отстрани и той не виждаше колко души има отзад.
— Сигурен ли сте? Имаме нещо за вас. От Маккормак.
Линч спря. Фордът — също.
Линч стоеше с празни ръце и леко разкрачени крака. Не беше въоръжен — дори нож нямаше.
— Така ли? И какво е то?
— Това.
Ръката на мъжа се показа над сваленото стъкло, стиснала един плик.
Линч се усмихна. Изглеждаше като плик, пълен с пари, но знаеше без капка съмнение, че това е трик. Парите можеха също толкова лесно да му бъдат предадени в кръчмата или в апартамента, или пък човекът можеше да позвъни по телефона и да уговори предаването. Нямаше причина да го правят на открито. Линч тръгна към колата с протегната ръка и с широка усмивка на лицето си.
— Защо не казахте още в самото начало?
Мъжът се ухили. Държеше плика с лявата си ръка, а дясната беше скрита. Като се доближи, Линч забеляза, че челюстта му е здраво стисната — сигурен признак на напрежение, а погледът му — втренчен. Реши, че не смятат да го убиват точно тук. Имаха други планове за него.
— Как се казваш, синко? — запита Линч. Въпросът изненада мъжа. Той се намръщи, но преди да успее да отговори, Линч протегна ръка, хвана го за косата и прасна лицето му в рамката на вратата. Хрущялът на носа му се пръсна с приятен звук на цепещи се кости.
Линч тресна главата му още веднъж, но този път лицето му издаде по-мек, хрускав звук. Навсякъде плисна кръв. Шофьорът се разкрещя и Линч дочу тропане на крака в задната част на колата.
Стисна косата на мъжа с две ръце и рязко го изтегли през вратата. Онзи се дърпаше и Линч го ритна силно в ребрата. Мъжът продължаваше да стиска плика, а в другата си ръка държеше пистолет. Линч хвана оръжието и го измъкна от ръката му. Насочи го в тила му и натисна спусъка. Гърмежът отекна в редицата къщи край пътя. Линч знаеше, че полицията ще пристигне след минути, а може би и по-бързо.
Извъртя се с лице към колата. Шофьорът държеше пистолет в ръцете си и натисна спусъка, като скърцаше със зъби. За удивление на Линч нищо не се случи.
— Мамка му! — изкрещя шофьорът и Линч със задоволство разбра, че онзи не е вдигнал предпазителя. Стреля със своя пистолет и шофьорът се отпусна назад с широка червена дупка на мястото на носа си.
Задните врати на автомобила се отвориха с трясък. Линч се наведе през прозореца на пътническата седалка. Един мъж се виждаше като силует на уличната лампа, готов да скочи. Линч го застреля в гърба, а после се хвърли на земята и се претърколи настрани, когато четвъртият мъж се появи отстрани на колата, приведен и с автомат „Калашников“ в ръце. Автоматът затрещя и куршумите се посипаха по борда на автомобила, като пробиваха с тъп звук метала, сякаш е картон. Преди онзи да успее да свали цевта, Линч го простреля в гърлото. Мъжът се извъртя и изпусна автомата, стиснал с ръце гърлото си. Устата му се отваряше и затваряше, но от нея не излизаха думи. Между зъбите му се цедеше кръв. Линч стана на крака. Очите на мъжа се оцъклиха и той се свлече на колене, като хъркаше. Линч мина край него и провери задната част на колата. Човекът там беше мъртъв, легнал по лице върху металния под. Линч прерови джобовете му и извади портфейла му.