В далечината чу сирена. Изтича откъм страната на шофьора. Той беше целият в кръв и предното стъкло беше опръскано с мозък и кости, а се долавяше и остра миризма на урина. Линч отскубна пистолета от ръката на мъртвия мъж и потупа окървавеното му яке, докато намери портфейла във вътрешния джоб. Сирената се чуваше все по-ясно и Линч долови викове от къщите до пътя. Изтича по тротоара, прескочи парапета, спусна се по пътеката за теглене на лодките и се изгуби в тъмнината.
Гърдите на Крамър се повдигнаха и той повърна, а жълтата течност плисна върху дървената седалка на тоалетната и започна да се цеди в чинията. Той изохка. Главата му щеше да се пръсне и стомахът му сякаш гореше. Разтърка слепоочията си и се изплю, за да махне горчилката от устата си. Гаденето намаля, той стана и отпи от крана за студената вода, изжабурка устата си, а после изплю течността.
На вратата на спалнята се почука тихо.
— Да, изчакайте минутка — извика. Изми зъбите си с голямо количество паста, за да се отърве от остатъчната горчилка. Наплиска лицето си със студена вода, а после избърса седалката на тоалетната с къс хартия и пусна водата.
Когато отвори вратата, намери пред нея Су Мин.
— Нещо не е наред ли? — запита тя.
„О, да — помисли Крамър, — нещо съвсем не е наред. В червата ми расте рак, навън някъде чака убиец с куршум с моето име и ако някой от тях не ме убие скоро, с тази болка сигурно ще налапам сам пистолета и ще се гръмна.“
— Добре съм — отговори.
— Господин Вандермайер иска да говори с нас — каза тя.
— Тук ли е?
— Не. Трябва да му позвъним по телефона.
— Полковникът знае ли за това?
— Господин Вандермайер вече разговаря с него.
Крамър се облегна на касата на вратата. Чувстваше се слаб, но не искаше Су Мин да знае колко е зле.
— Какво има? — запита.
— Мисля, че господин Вандермайер иска да ви каже сам това, но става въпрос за една среща, която иска да проведете вдругиден.
— В Лондон ли?
Су Мин кимна.
— Сигурен ли сте, че всичко е наред?
Крамър се изправи.
— Къде е телефонът?
— В стаята на полковника.
Тя се обърна и тръгна по коридора. Крамър изостана, загледан в нея, и я последва надолу по стълбището.
Единствената светлина в кабинета идеше от лампата със зеления абажур върху бюрото, която осветяваше само плота и почти нищо друго. Полковникът седеше зад бюрото, поставил пред себе си един мобилен телефон.
— Мислех, че той трябваше да стои скрит, докато всичко това свърши — каза Крамър.
— Изникна нещо.
— Нещо толкова важно, че според него си струва да рискува живота си?
Полковникът кимна в знак на съгласие.
— Казах му, но настоява. А и за този вид работа от него се иска добра воля.
— Добра воля? Та нали някой е платил за живота му.
— Казва, че ако ти и Су Мин не се срещнете с човека, той ще дойде сам. А ако се появи на сцената, цялото шоу пропада.
Крамър седна в един фотьойл.
— Кой е човекът, с когото трябва да се срещна?
— Вандермайер каза само, че е руснак и има нещо за продан.
— И аз трябва да преговарям с него? Но аз не знам нищо за бизнеса на Вандермайер.
— Поради което иска да говори с теб.
Полковникът подаде телефона на Су Мин.
Тя набра номера и го сложи до ухото си. Вандермайер отговори след няколко секунди.
— Аз съм — каза Су Мин. Заслуша се. — Да — каза и погледна към полковника. — Да — повтори и свали телефона. — Господин Вандермайер пита дали можем да водим този разговор насаме.
Полковникът стана. Взе бастуна си и го чукна в дървения под. Изглеждаше сякаш е готов да спори, но се насочи изправен към вратата и излезе.