Погледна часовника си, повече по навик, отколкото за да разбере колко е часът. Не че имаше къде да иде. Почти полунощ беше. Седеше облегнат в стария фотьойл. Беше удобен и сякаш се настройваше по тялото му като живо същество. Преместил го беше така, че да вижда предната врата и прозореца и да е с гръб към стената, но достатъчно близо до огъня, за да усеща топлината му. Крамър раздвижи глава настрани. Усещаше врата си схванат, защото мускулите му бяха напрегнати и корави. Прозя се и челюстта му изтрака — още един белег на напрежението, под което се намираше. Стана на крака и се изкачи по стълбите.
Не беше успял да купи нови чаршафи или калъфка в селото и затова се наложи да търпи грубите одеяла и оцапаната възглавница. Нощувал беше и в по-лоши места и не се притесняваше да спи в леглото на мъртвец. Крамър отдавна не вярваше в духове. Усмихна се на себе си. Единственият дух, в който вярваше напоследък, беше този на уискито. Сложи бутилката на пода до леглото и след това извади автоматичния деветмилиметров „Браунинг хай пауър“ от раменния си кобур и го сложи под възглавницата. Това беше петата му нощ в къщата. Не вярваше, че трябва да чака още много.
Томас Маккормак доизмайсторяваше яркочервената муха за лов на пъстърва по негов собствен модел, когато телефонът на работната маса иззвъня. Той въздъхна и спря заниманието си. Обаждаше се Айдан Туоми, стар приятел и колега, но като не чу почти никакви любезности, Маккормак разбра, че обаждането не е просто така.
— Тук има един англичанин, Томас — прошепна Туоми, сякаш се боеше да не го чуят. — На мен ми изглежда като някой от специалните части. Живее в къщата на стареца Рафърти.
Маккормак направи гримаса, докато разглеждаше незавършената муха.
— Сигурен ли си, че не е роднина?
Туоми изгрухтя в телефона.
— Рафърти роднина на човек от специалните? Ще го накараш да се обърне в гроба, Томас. Не, Рафърти нямаше никакви роднини зад водата. Той беше последен от рода им. Без деца, а и жена му умря преди няколко години. Един местен адвокат продаде къщата му с всичко в нея. И дойде англичанинът.
— И според теб е от специалните части?
— Бих заложил живота си за това, Томас. Определено е военен, сигурно е. Достатъчно такива копелета съм виждал по мое време, знаеш го. Беше в кръчмата сам, пиеше. И се разхожда дълго, сякаш чака нещо.
— Значи май не се прикрива, а? — нетърпеливо запита Маккормак. Чудеше се защо Туоми го притеснява с нещо толкова тривиално. Ако специалните части провеждат тайна операция в Хаут, онзи едва ли щеше да пие в местната кръчма.
— Питах се дали момчетата не правят нещо в Хаут. Нещо, което предпочитат да не ни казват.
— Не, Айдан, нищо. Имаш думата ми.
— Да, добре, добре. Но оня така се държи. Сякаш чака нещо да се случи.
Маккормак цъкна нетърпеливо с език. Инициативата беше хубаво нещо, но той не обичаше да му губят времето.
— Е, благодаря за информацията, Айдан. Ще я имам предвид.
— Крамър — каза Туоми. — Майк Крамър. Така се казва.
Долната челюст на Маккормак увисна.
— Какво?
— Майк Крамър. Така се казва. Така рекъл на Падриг в кръчмата. Проверих и при адвоката и точно това е името върху нотариалния акт за къщата.
— Крамър? Опиши ми го.
Маккормак седеше превит над телефона и си записваше на лист хартия, забравил за мухата.
— Над метър и осемдесет, но изглежда като човек, който може да се грижи за себе си, знаеш. Дълбоки очи, носът му е малко гърбав и, изглежда, е чупен. Кестенява коса, въздълга. Акцентът му е неясен, но определено не е ирландец. Рекъл на Падриг, че по произход е шотландец.
— Споменал ли му е какво търси в Хаут?
— Казал само, че се наслаждава на морския въздух. Какво мислиш, Томас? Добре ли направих, като се обадих?
— О, да — отговори Маккормак. — Исусе, Мария и Йосифе, правилно постъпи и още как. Сега слушай, Айдан, добре ме чуй. Стой, където си. Ще изпратя човек там възможно най-бързо. Направи необходимото никой да не иде при него. Не искам никой да го пита за нищо. Не искам да се изплаши, ясно?
— Ясно. Но не мисля, че твоят човек е тръгнал за някъде. Той се е настанил в къщата.
Маккормак затвори телефона и седна, загледан в отражението си в огледалото на стената. Крамър, човекът от специалните части, отново в Ирландия, седнал в кръчма, сякаш не го е грижа за нищо на този свят. В това нямаше логика. Никаква логика.