— Материалът, който ще ми даде. Трябва ли да вземам някакви специални предпазни мерки?
Вандермайер отново се засмя.
— Пробвай, Майк. Просто вземи мострата и я занеси в апартамента. В кабинета има сейф. Су Мин знае комбинацията. Сложи материала в сейфа заедно с документите, които той ще ти даде. Направи го за мен, не задавай въпроси, уважи правото ми на тайна и ще получиш четвърт милион долара, когато това свърши. Сега, моля те, дай ми пак Су Мин.
Крамър отмести телефона от ухото си и няколко секунди гледа в него, като клатеше глава смаян, почти неспособен да повярва, че човек, когото никога досега не беше виждал, му предлагаше малко богатство без никаква очевидна причина. Можеше да си представи колко богат е Вандермайер, след като предложи такава сума, без да се замисля.
— Крамър? — обади се Су Мин, протегнала ръка към телефона.
Той й даде апарата. Жената отиде в другия край на стаята, сякаш се опасяваше, че може да ги чуе. Застана до закрития със завеса прозорец, като кимаше, докато говореше. Крамър чу само последните й думи, преди тя да прекъсне връзката.
— Да — прошепна тя почти недоловимо. — И аз те обичам.
Тези думи се въртяха в мислите на Крамър дълго след като се беше върнал в спалнята си. Тя ги беше изрекла без чувство, с равен глас, лишен от емоция, сякаш Вандермайер я заставяше да ги кажа.
Поли Куин седеше на дюшека с гръб до стената, обвил с ръце коленете си, притиснати до гърдите. Молеше се, като повтаряше непрекъснато „Отче наш“, но не намираше утеха в думите на молитвата. По лицето му се стичаха сълзи. Знаеше, че никога вече няма да види майка си. Никога нямаше да излезе от тази килия. Нищо не им беше казал, но знаеше, че няма да издържи още дълго. Не че го насилваха, дори не го биха и не го заплашиха с бой. Те просто отново и отново повтаряха едни и същи въпроси, връщаха го в килията, когато искаха да си починат, но не му позволяваха да спи. Знаеше, че няма да го пуснат, докато не им каже всичко. Погледна лампите, а после заключената врата. Имаше само едно спасение. Един изход.
Прекръсти се, както правеше при влизане в черква, както беше го направил и на погребението на баща си.
— Тате — каза през сълзи. — Съжалявам. Много съжалявам.
Пъхна пръсти в устата си и извади металния кламер, който беше успял да вземе от стаята за разпити. Беше на пода и той се бе престорил, че припада, и успя да го скрие под езика си, без онези от МИ5 да го забележат. Изправи кламера, после обърса сълзите с ръкава на дрехата си. Това беше смъртен грях, но не можеше да направи друго. Накрая щеше да им каже всичко и тогава животът му също щеше да свърши. Така поне щяха да се погрижат за майка му, а него да погребат като герой. Поне щяха да си го спомнят с гордост, а не да го заклеймят завинаги като предател. Изпъна лявата си китка и се вгледа в синьо-зелените вени под кожата. Вярваше в рая, вярваше и в ада. Поли подсмръкна. Дори и след смъртта нямаше да види баща си и брат си. Самоубийците никога не отиват в рая.
— Съжалявам, тате — изхлипа той и раздра китката си с края на металния кламер. Първите няколко резки представляваха само драскотини, но затвори очи и натисна метала дълбоко в плътта си, докато рецитираше като мантра „Отче наш“.
Крамър откри полковника отвън, застанал пред една цветна леха, обрасла с плевели.
— Жалко, че няма кой да се грижи за района — каза полковникът. Звучеше така, сякаш мислите му бяха на милиони километри от занемарената леха.
Отляво на Крамър се обади кукумявка. Той потрепери.
— Притеснявам се от срещата, която си е уредил Вандермайер.
Кукумявката хвръкна от един дъб отвъд стената около училищния район.
— Защо?
— Знаете ли, че иска да взема нещо от онзи руснак?
— Каза, че е мостра. И документи.
— Да, но не казва какво е.
— Това има ли значение?
— Полковник, той е търговец на оръжие. Може да е всичко. Бактериологично оръжие, нервно-паралитичен газ, по дяволите, може и да е ядрена бомба, знам ли?
— Според мен това е малко вероятно — каза полковникът. С края на бастуна си размести тревата около един малък цветен храст.
— Знаете ли, че ми предложи четвърт милион долара, за да работя за него?
— Така ли? — запита полковникът. — И защо?
— За да ме накара да не задавам въпроси и да е сигурен, че друг няма да разбере какво ми дава руснакът.
Полковникът тръгна край училищната сграда по една насипана с чакъл пътека, а Крамър го последва.
— Това може да е капан, да е ход на убиеца. Трябва да го направиш.