— Това стига, Люк. Чакай да взема химикалка.
Линч извади черна химикалка от вътрешния джоб на сакото си. Нямаше хартия, но по стената на будката бяха залепени няколко реклами за куриерски услуги. Той смъкна една и я обърна.
— Давай — каза.
Макдъно прочете цифрите и Линч си ги записа, а после ги повтори, за да е сигурен, че не греши. Една грешна цифра можеше да го прати стотици километри настрани.
— Благодаря, Люк — каза. Линията замлъкна.
Линч се загледа в телефона, но мислите му бяха другаде. В съзнанието му започваше да се оформя нещо като план. Сега вече нямаше задължения и не трябваше да спазва заповедите на Маккормак. Линч можеше да намери мъжа от специалните части и да си отмъсти, но за това му трябваха пари. Имаше кредитни карти в портфейла си, но банковата му сметка се намираше в Белфаст и от Лондон щеше да има ограничение на възможната сума за теглене.
Освен това кредитната карта щеше да остави електронна следа, която организацията без проблем можеше да проследи. Линч се нуждаеше от пари в брой, много пари.
Операторът отговори, че в Лондон има няколко телефона на М. Хенеси, но че в Нотинг хил Гейт живее само един човек с това име.
Джим Смолев отиде до своя „Додж“, паркиран зад двуетажната сграда, в която се помещаваше местната служба на ФБР в Маями. Смолев беше прекарал петнадесет години в Бюрото, но в офиса в Маями работеше от три месеца. Преди това се намираше в Ню Йорк, където за първи път се натъкна на убиеца. Участието му в разследването на Франк Диценза и това, че разбра значението на обаждането на юриста до Цюрих, се дължаха на чист късмет.
Смолев седна в колата, сложи подплатения плик на седалката до себе си и мина няколко преки до Шосе 95. Пликът съдържаше току-що пристигналите от Великобритания снимки на човека, който щеше да заеме мястото на Андрю Вандермайер. Докато караше, Смолев се питаше как ли британците са убедили този човек да поеме ролята на Вандермайер. Убиецът имаше зад гърба си поне шест удара в Щатите и доколкото Смолев знаеше, не беше се провалял. Договорът, приет от убиеца, беше равнозначен на смъртна присъда.
Смолев прокара език по един от кътните си зъби. От няколко дни му създаваше проблеми, но не оставаше време да стигне до зъболекаря. Франк Диценза му отнемаше цялото време и щеше да продължи така и в обозримото бъдеще. Докато не заловят убиеца. Или не го убият.
Агентът кара половин час до хотела, в който държаха Диценза. Като част от сделката с ФБР и Данъчната служба, адвокатът беше скрит в луксозен хотел с денонощна охрана. ФБР се радваше на това положение, независимо от огромните разходи, защото така можеха да контролират положението. Диценза не говореше с никого и никой не можеше да влиза във връзка с него.
Двама агенти охраняваха вратата пред апартамента и кимнаха, когато Смолев влезе. Диценза лежеше проснат на дивана със салфетка, втъкната в яката на ризата, и разкъсваше един варен омар.
— Здрасти, Джими, искаш ли малко? — запита той, като натопи парче бяло месо в паничка с масло.
Смолев поклати глава.
— Снимките пристигнаха. Време е да се свържем с Цюрих.
— Господи, нека поне си свърша вечерята, а? Освен това в Швейцария минава полунощ.
Смолев чукна крайчето на плика с нокът.
— Ще трябва да уредим и превода на парите.
— Работя по въпроса — отговори Диценза. Избърса устата си с ръка и отпи от бутилка „Будвайзер“.
— Искаш ли бира?
Смолев поклати глава.
— Тия пари ще си ги получа обратно, нали? — запита адвокатът.
— Така се разбрахме. Половин милион долара не са малко пари, да знаеш.
— Да, Франк, зная. Това е около три процента от сумите, които дължиш на правителството, нали?
Смолев докосна зъба с език. Болката се засилваше.
Диценза се ухили още повече.
— Да бе, никога не съм мислил по този начин. Америка е страхотна страна, нали?
Откъсна една щипка от омара и я размаха във въздуха.
— Къде другаде по света може да става така, а?
Смолев го изгледа, като едва криеше презрението си. Мразеше сделките с хора като Диценза, но беше достатъчно реалист, за да знае, че няма друг начин да хванат убиеца.