Дермот Линч паркира колата в Кенсингтън Парк Роуд и отиде пеша до Ладброук Гардънс. Апартаментът на Мери Хенеси се намираше сред терасовидно разположени, боядисани в бяло къщи, бивши домове на богати хора, но в момента разделени на апартаменти за почти богатите. Името й не фигурираше на звънците за домофоните, но тя му бе казала, че е в апартамент „С“, и когато натисна бутона, му отговори веднага, сякаш беше го чакала.
— На третия етаж съм. Качвай се, сега ще ти отворя. — Гласът й пращеше в домофона.
Ключалката избръмча и Линч бутна вратата. Усещаше как деветмилиметровият чешки пистолет го натиска в кръста. Пистолетът имаше пълнител за петнадесет патрона и в него все още оставаха десет. Другият, който беше взел от убития шофьор, по-малък руски „Токарьов“ с осем патрона в пълнителя, остана в багажника при тялото на Иймън Фоли. Стълбището беше тъмно, но като прекрачи прага, осветлението се включи. Килимът на стълбите беше тъмносин, от плюш и по стените имаше акварели в рамки. Стълбището се виеше спираловидно нагоре, махагонови врати водеха към апартаментите, по два на етаж. Вратата за апартамента на Мери беше вече отворена, когато той стигна третия етаж, но веригата си стоеше на мястото. Тя го изчака да се приближи, преди да я откачи и да отвори широко вратата.
— Нямаше да те позная, ако не беше се обадил, че идваш.
— Обръснах си брадата — каза Линч. Той я позна веднага. Кестенявата коса, леко вирнатият нос, сините очи, в които напираха сълзи при последната им среща.
— И си се подстригал. — Мери затвори вратата зад него. — Преди не носеше очила. Хайде, влизай.
— Добра памет имаш — каза Линч, като влезе в хола. Стаята беше обзаведена скъпо с удобни старинни мебели — изглеждаше по женски подредена. На малка кръгла масичка бе подредена колекция от рисувани миниатюри, зад които забеляза няколко снимки в рамка. Линч разпозна майката на Мери, Мери, и баща й, Лиам. За последен път беше виждал Мери на погребението на майка й преди три години. Наведе се, за да разгледа снимката на Мери и Лиам, на която тя носеше булчинска рокля, а той фрак и зад тях се виждаше каменна черква. Тогава Мери беше двадесетгодишна, а Лиам може би с десет години по-възрастен.
— Приличаш на майка си — каза Линч.
— Знам — отговори Мери и затвори вратата на хола.
Линч се изправи. Над мраморната камина висеше огледало в златна рамка и в него забеляза, че Мери го изучава със загрижена физиономия.
— Сама ли си? — запита той отражението й.
Мери кимна.
— Защо питаш?
Линч се извърна усмихнат към нея, за да я успокои.
— Не бих искал никой, да ни чуе, това е.
— Сама съм — отговори тя. — Има само една спалня. Можеш да провериш, ако не ми вярваш.
— Вярвам ти.
— Каква чест за мен.
Линч се ухили.
— На какво се смееш? — запита тя остро.
— Майка ти би казала такова нещо.
Тя присви очи и го изгледа, сякаш преценяваше дали не я ласкае. След това се усмихна и се видяха белите й равни зъби, достойни за реклама.
— Нещо за пиене?
— Кафе. Черно. — Ако искаше да оцелее, следващите няколко часа трябваше да е с ясно съзнание.
Мери отиде в кухнята. Докато тя приготвяше кафето, той отново разгледа снимките. Лиам Хенеси, съветникът на Шин Фейн, убит от английските специални части. Мери Хенеси, убита от полицейски снайперист в Балтимор. И двамата бяха дали живота си за каузата в буквалния смисъл. Линч се питаше как се е отразила на Мери смъртта им и дали би могъл да й се довери.
Една от снимките показваше Мери и някакъв младеж. Линч разпозна в него брат й Филип, един от хората, които носиха ковчега на Мери Хенеси. Филип, на двадесет и пет години, беше с две години по-голям от Мери и Линч си спомни, че сега работи в Далечния изток, нещо в банка или в застрахователния бизнес. Мери се върна с кафето.
— Как е Филип? — запита Линч.
— Добре. Не съм го виждала отдавна, не и след…
Тя не се доизказа и Линч осъзна, че щеше да каже „погребението“. Мери остави подноса и две чаши за кафе на ниската масичка, а после седна на един фотьойл в стил „кралица Ана“ и преметна крак върху крак. Носеше къса черна рокля и голям бежов пуловер, който опитваше, но не успяваше да скрие фигурата й. Тя имаше хубави крака, дълги и добре оформени — още една прилика с убитата й майка.
— Е, какво те води в Лондон? — запита тя.
— Трябва ми помощта ти.
Мери присви очи.
— На теб? Или на организацията?