Доколкото Линч знаеше, Мери никога не бе вербувана за активен член на ИРА. Нито брат й.
— На мен.
Мери бавно разбърка кафето си.
— Не смятам, че има с какво да ви помогна, господин Линч.
— Дермот — каза Линч. — Господин Линч е баща ми.
Мери сви леко рамене, сякаш изобщо не я интересуваше как трябва да го нарича.
— Какво искаш?
Линч седна на едно твърдо, неудобно канапе и се наведе напред, стиснал длани една в друга.
— Познаваш Майк Крамър, оня от специалните части, който…
Ръката на Мери замръзна над чашата с кафе и преди той да успее да завърши мисълта си, тя изрече бързо:
— Да. Знам кой е Крамър.
— Мисля, че ще мога да го спипам.
— Къде е той?
Гласът й беше монотонен, почти механичен. Сребърната лъжичка в ръката й застина над чашата.
— Най-добре е да не ти казвам прекалено много.
Линч прокара ръка по лицето си. Брадата я нямаше, но все още го сърбеше.
— Ще ми трябват пари.
Мери се намръщи.
— Организацията със сигурност би…
Линч поклати глава:
— Казаха ми да не се занимавам повече с това. Военният съвет не иска да предизвиква нещата. Не желаят да попречат с нищо на мирния процес.
— Какво? Крамър е един от хората, които убиха баща ми. И е пряко отговорен за смъртта на майка ми.
— Знам. Знам. Но те казват, че не трябва да го търся. Да спи зло под камък…
— Кой го каза?
— Томас Маккормак. Но говореше от името на Военния съвет. Дори и да открия къде е Крамър, няма да ми позволят да направя нищо.
Мери се наведе напред и остави кафето върху подноса.
— Готов ли си да не се подчиниш на Военния съвет?
Линч сложи две препълнени лъжички захар в кафето си.
— Крамър уби и моята приятелка. Тя участваше в една ГАС в Лондон в края на осемдесетте.
— ГАС?
— Група на активна служба. Крамър беше в групата от 22-ри полк на специалните части, които атакуваха апартамента й.
— И ти искаш да си отмъстиш, така ли?
Линч я изучаваше и опитваше да разбере за какво мисли.
— А ти? — запита тихо.
Тя отвърна на погледа му.
— Да — каза накрая. — Искам.
— Значи ще ми помогнеш?
— До определени граници. Имам работа. Имам свой живот. Имам…
— Всичко е наред, Мери. Аз искам само пари.
Тя се успокои. Свали крака си и целомъдрено притисна колене, сякаш смяташе, че Линч може да надникне под роклята й.
— Това мога да осигуря. Колко ще ти трябват?
— Колкото можеш да ми дадеш. Трябва да ти кажа, Мери, че това няма да е заем. Съмнявам се, че ще мога да ти се отплатя.
— Както казах, имам работа.
Тя стана и отиде встрани до една викторианска маса. Линч с възхищение разгледа краката й, когато тя се наведе, за да отвори едно чекмедже. В други обстоятелства може би щеше да опита да надникне под полата й, но Мери Хенеси беше дъщеря на Мери Хенеси и като такава беше недосегаема. Неприкосновена. Тя се изправи с банкова разпечатка в ръцете.
— Мога да ти дам две хиляди утре сутринта, когато отвори банката. Ще стигнат ли?
Линч се усмихна.
— Страхотна сума.
— Имаш ли къде да спиш?
Той поклати глава.
— Можеш да използваш стаята ми — каза тя. — Прекалено голям си за дивана. Аз ще спя тук.
— Мери, не знам как да ти благодаря.
— Не е необходимо. Ти само хвани онова копеле Крамър. Това ще е достатъчна благодарност.
Тя се усмихна сладко, с момичешка невинност, която не съответстваше на ругатнята.
Майк Крамър усещаше как потта се спуска по гърба му и се просмуква в ушитата по поръчка риза. Вечерта не беше студена, но той носеше кашмиреното палто върху костюма си. По заповед на Алан. Самият Алан стоеше малко напред и надясно от него. Мартин — две крачки вляво от Крамър. И двамата телохранители носеха черни костюми, които блестяха на прожекторите. Вървяха заедно през тенискортовете. Мрежите бяха свалени, за да имат достатъчно място за работа. Крамър щеше да си ляга, когато Алан почука на вратата и му каза да излезе с дрехите на Вандермайер.
Една от лампите бръмчеше като хванато натясно насекомо, но той я изключи от мислите си. В далечния край на кортовете стояха трима мъже и си шепнеха нещо. Мартин застана между Крамър и тримата мъже. Гърлото на Крамър беше пресъхнало и той се чувстваше адски уморен, но си наложи да се съсредоточи. Тримата тръгнаха срещу него, като се раздалечиха един от друг. Крамър продължаваше да върви. Усещаше палтото си като усмирителна риза, а обувките му убиваха на петите.