— Да повикам ли лекар? — запита с разтреперан глас.
— Лекарят не може да помогне — отвърна майка му. — Не може да махне болката.
Тя дишаше на пресекулки, сякаш се затрудняваше.
— Искаш ли да ти донеса мляко?
Майка му поклати глава.
— Ами нещо за ядене?
— Ти трябва да ми помогнеш — помоли го тя.
— Ще ти помогна — отговори детето. — Всичко ще направя, за да се оправиш.
Тя отново поклати глава.
— Не можеш да помогнеш да се оправя — каза и го изгледа с насълзени очи, — но можеш да спреш болката. Трябва да ми донесеш лекарството.
Дермот Линч се събуди веднага щом чу шума от пуснатия душ. Отначало не можеше да осъзнае къде се намира — тапетът с жълтите цветя и надиплените пердета придаваха усещане за жена, а на тоалетната масичка имаше пухкаво бяло мече, което го гледаше със сини стъклени очи. През тънките пердета влезе слънчева светлина, а в следващия миг чу някой да влиза под душа. Мери Хенеси. Линч погледна часовника си. Беше малко преди девет, но той не успя да се наспи. Мери го държа буден до късно в разговори за старото време и го молеше да разказва за майка й и баща й.
Линч се беше постарал да цензурира онова, което й каза. Макар родителите й да бяха загинали за ИРА, Мери никога не бе проявявала интерес към организацията и Линч не беше сигурен дали тя знае докъде се простираше тяхното участие. Лиам Хенеси беше съветник на Шин Фейн, политическото крило на ИРА, по време на няколко бомбени кампании в Англия през осемдесетте години. Той стоеше и зад бомбения атентат в хотела в Брайтън, при който за малко не загина министър-председателката Маргарет Тачър. След смъртта на Лиам Хенеси жена му Мери беше възприела още по-активна роля, като премина в нелегалност и взе участие в няколко големи бомбени атентата, или спектакли, както Военният съвет на ИРА предпочиташе да ги нарича. Много хора бяха загинали.
Той се изправи в леглото и разтри лицето си с длани. Все още се чувстваше особено без брадата, сякаш кожата му принадлежеше на друг, но беше доволен от късата коса, защото не се налагаше повече да я отмята от очите си. Наведе се и напипа пистолета, за да е сигурен, че е още на мястото си. Стана от леглото и понечи да отмести пердето, но се замисли. Апартаментът гледаше към къщите от другата страна на пътя и щеше да е по-умно съседите да не виждат, че Мери има гости. В спалнята беше топло и Линч изведнъж си спомни за тялото в багажника на форда, паркиран по-долу. Скоро щеше да се вмирише, а е достатъчен само един любопитен минувач, и районът ще се напълни с полиция.
Спалнята се отвори и той се извърна към Мери, увита в тъмночервена хавлия и с коса, от която капеше вода. Тя изобщо не се смути от голотата му — всъщност Линч се изчерви.
— Банята е свободна — каза тя бодро.
Линч стоеше с ръце върху слабините като футболист в защитна стена.
— Добре, благодаря — отговори.
Усмивката на Мери се разшири и тя вдигна вежда. За момент изглеждаше, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и го остави сам.
Линч отиде в банята и заключи вратата, преди да пусне душа. Над мивката имаше шкаф с огледало и той внимателно огледа изображението си. Прекара ръка през косата си и се замисли как ли още би могъл да промени външния си вид. Мери не го позна, но онзи от микробуса определено беше го разпознал въпреки обръснатата брада и телените очила. Отвори шкафчето и погледна вътре: аспирин, разтвор за почистване на контактни лещи, шишенца с различно оцветени контактни лещи, тампони за уши, пинцети, бутилка екстракт от самодивско биле и няколко опаковки противозачатъчни хапчета.
— О, Мери, добра католичка като теб… — измърмори Линч. Тя беше хубава жена и той постоянно се питаше с кого ли спи и как ли е между чаршафите.
Цветните лещи бяха добра идея, но той имаше отлично зрение и колкото и слаби да бяха диоптрите на Мери, лещите щяха да го дразнят. Всъщност надяваше се да намери боя за коса.
Затвори вратата на шкафчето и отново се загледа в отражението си. Изглеждаше по-млад без брада и мустаци, а и очилата му придаваха вид на свещеник, който приветства вярващите на парти в двора на черквата. Внезапно на вратата се почука.
— Чай или кафе, Дермот? — обади се Мери.
— Кафе. Ти боядисваш ли си косата?
Настъпи кратка пауза, докато Мери опитваше да си обясни защо й задава този въпрос. След това, изглежда, разбра.
— Не — каза тя през вратата. — Но мога да ти взема нещо от аптеката, ако искаш. След закуска.