Линч се усмихна. Умна и красива. Както мъртвата си майка.
Мартин ядеше лакомо сутрешната закуска, когато Крамър влезе в столовата. Чинията му беше отрупана с кренвирши, бекон и бъркани яйца, а в малка допълнителна чинийка имаше купчинка филийки хляб с масло. Мартин намигна и вдигна чашката с кафе за поздрав.
Крамър поклати глава удивен. Мартин преглътна.
— Големи стомаси, Майк. Характерна черта на семейството.
Взе две филийки, сложи кренвирш и две парчета хрупкав бекон между тях и ги напъха в устата си, сякаш пуска писмо в кутия.
Крамър си наля чаша кафе и седна срещу него. На съседната маса имаше голям телевизор и видеокасетофон и един бял кабел минаваше по буковите дъски на пода до контакт в стената. Крамър кимна към телевизора.
— Какво има?
Мартин сви рамене и отпи глътка кафе, за да прокара храната.
— Не знам. Полковникът го нагласи още като се събуди.
— Къде е Алан.
— На тенискорта с момчетата. Проиграват няколко комбинации.
— Според теб как се развиват нещата?
— Всичко може да се случи, Майк. Иска ми се да кажа, сигурен съм, че ще го хванем, но имаме малко време за реагиране, знаеш.
— Да, знам.
Под ръководството на Алан времето за реагиране на Крамър се скъсяваше все повече, но в повечето случаи пак не можеше да изтегли пистолета. А дори когато успяваше, не можеше да стреля и убива, преди самият той да бъде убит.
— С Алан ще направим всичко, за да ти дадем повече време, но в крайна сметка оставате двама, само дето ти не знаеш по кого да стреляш.
Крамър отпи кафето.
— Няма ли да ядеш? — запита Мартин.
— Остана ли нещо?
Мартин се ухили и си направи нов сандвич с бекон и кренвирш. Крамър чу полковника да влиза в помещението зад гърба му.
— Добро утро — каза полковникът и започна да вдига капаците на съдовете от неръждаема стомана и да души като куче.
— Как са кренвиршите тази сутрин?
— Първокласни — отговори Мартин. — Не знам защо Майк не си похапва.
— Може би по-късно — каза Крамър.
Полковникът загреба бъркани яйца в една чиния и с едни щипки си взе две половинки печен домат.
— Говорих с нашите приятели в Щатите — каза той на Крамър. — Ще проверят за предишни убийства с изстрел в главата. Ще ни се обадят, ако открият нещо.
Крамър кимна в знак на благодарност. В столовата беше студено въпреки газовата печка и полковникът носеше якето си. Отиде при видеокасетофона и сложи в него касета, преди да седне до Крамър. Мартин се помести встрани, за да могат всички да виждат добре екрана. От джоба си полковникът извади дистанционно управление. Преди да натисне бутона, бутна чинията с яйца и домати пред Крамър. Той понечи да протестира, но полковникът го смълча с ръка.
— Яж — заповяда и Крамър с нежелание взе една вилица. Телевизорът примигна и се включи.
— Това са записи от охранителните камери в „Хародс“ — каза полковникът. — Качеството не е съвсем добро, но както ще видите, то не е от значение.
На екрана един арабин в галабия ходеше из магазина, предшестван от трима телохранители. От двете страни на арабина имаше още двама мъже в костюми, но те изглеждаха по-скоро като администратори, а не телохранители. Зад арабина крачеха три жени в черни дрехи, с покрити лица. Крамър не чу изстрелите, но видя първия телохранител да пада на пода и тогава убиецът се появи на екрана с протегната ръка, прицелил се към втория телохранител. Пистолетът със заглушител изстреля два куршума в гърдите на човека. Третият телохранител умря, преди да успее да извади собствения си пистолет. Устата на Крамър пресъхна. Убиецът беше бърз. Бърз и точен, по-бърз дори от хората от специалните части, с които се упражняваше на тенискортовете. Лицето на убиеца беше обърнато настрани от камерата, когато той мина край арабина и застреля една от жените — един куршум в лицето, един в гърдите, — а след това бързо излезе от обсега на обектива.
Крамър сложи хапка бъркани яйца в устата си и бавно ги сдъвка срещу мигащия екран. Този път картината показваше стълбището. Две елегантни блондинки в маркови палта се усмихваха и кимаха към един млад мъж в дънково яке, който се беше обърнал, за да огледа краката им. Убиецът влезе в кадър, забързан, с приведена глава и лице, извърнато от камерата, притиснал пистолета отстрани на тялото си. Една от блондинките сложи ръка на устата си, с широко разтворени и уплашени очи, и в този миг убиецът изчезна. Крамър се намръщи.
— Накуцваше ли? — запита.