— С левия крак — каза Мартин.
Алан пристигна, облечен в тъмносин блейзър и сив анцуг, приличаше досущ на съдия на олимпийски игри. Застана зад полковника със скръстени на гърдите ръце. Кимна за поздрав на Крамър, а после се загледа в екрана.
— Това е „Египетската зала“ — обяви полковникът при следващото трепване на екрана. Убиецът премина край едно копие на Розетския камък10 в реален размер и край щанд с малки статуетки. Крамър остави вилицата. Нямаше съмнение, че мъжът накуцва. И тук не беше възможно да го идентифицира човек, защото главата му беше извърната настрани от камерата. Когато излезе от нейния обхват, екранът мигна и картината се смени с изглед на секцията за канцеларски материали.
— Много се притеснява от камерата, нали? — отбеляза Мартин, докато нареждаше поредния сандвич с бекон и кренвирши. Никой не обръщаше внимание на убиеца, когато той се насочи към вратата на склада, независимо че продължаваше да държи пистолета със заглушител. Отвори вратата и се изгуби зад нея и екранът трепна още веднъж.
Следващата картина беше от подземния тунел. Този път убиецът носеше престилка на работник от склада и пистолетът не се виждаше. Мина край двама работници, но те не му обърнаха внимание. Крамър забеляза, че сега, изглежда, накуцваше по-слабо.
Последният кадър от записа показа млад човек от охраната, който говореше по телефона. Младежът погледна наляво, отвори уста, за да каже нещо, и след това падна, а от гърлото му бликна кръв. Убиецът се появи за миг в долната лява част на екрана, виждаха се само тилът и раменете му. Полковникът угаси телевизора с дистанционното.
— Това е единственият случай, в който нашият човек е заснет на лента — каза. — Искам всички вие да гледате колкото пъти трябва, за да добиете усет за начина му на движение.
— Накуцването — каза Алан. — Не е истинско, нали?
Полковникът кимна.
— Накарахме един хирург-ортопед да погледне тези кадри и той твърди, че накуцването не е истинско. За отклоняване на вниманието. Толкова време човек гледа в куцукането, че не забелязва другите особености.
— Той е знаел къде се намират всички охранителни камери — изтъкна Крамър. — Сигурно първо е огледал магазина.
— Правилно — съгласи се полковникът, — но записите се изтриват през редовни интервали. Имаме записи от четиридесет и осем часа преди убийството, прегледали сме ги, но от него няма и следа.
— Е, знаем, че е бял, борави с дясната и е добър — обади се Мартин.
— Добър? Направо е супер — каза Алан. — Не е нервен, никаква напрегнатост. Сякаш е на разходка в парка в неделя следобед. Не съм виждал такова нещо. Очиства трима телохранители и целта си, а после излиза, без дори да погледне назад.
— Сякаш не му пука — каза Крамър.
Мартин поклати глава.
— Не, истински професионалист е. Знае, че ако бърза или се оглежда, само ще привлече внимание към себе си.
Алан сложи голямата си длан на рамото на Крамър.
— Готов ли си, Майк?
Крамър доизпи чашата си и стана. Полковникът погледна с вдигнати вежди недовършената му закуска, но не каза нищо.
— Ще отработим някои движения в гимнастическия салон — поясни Алан. Крамър излезе заедно с Алан и Мартин, застанали от двете му страни. Усещаше костюма като усмирителна риза, независимо че му прилягаше идеално. Би предпочел да носи яке и дънки, но разбираше колко важно е да се облече както се изисква. Това беше камуфлаж, толкова важен за тази роля, колкото униформата в зелено и кафяво, която беше носил на Фолкландските острови и в граничните райони на Северна Ирландия. Бръкна в сакото и докосна дръжката на своя пистолет, сякаш за да се убеди отново, че е там.
Стъпките им отекваха в покритите с плочки стени на коридора, докато вървяха към салона. Мартин натисна вратата и застана настрани, за да пропусне Крамър.
— Благодаря — каза Крамър. Не чу, а по-скоро усети човека зад вратата и като се обърна, дясната му ръка посегна за пистолета. Пръстите му бяха на сантиметри от дръжката, когато отекна първият изстрел и той усети на бузата си горещината от експлозията. Продължи да се обръща и видя своя нападател — русокос мъж към тридесетте, стиснал един „Смит и Уесън“. Гръмна и вторият изстрел, този път към гърдите му.
Крамър се изви и насочи пръст към Алан:
— На какво си играеш? — извика той.
— Не си играя, Майк — спокойно отговори Алан. — Това не е игра. Между рундовете няма гонг. В момента, в който си приел работата, животът ти е изложен на риск. Не можеш да сваляш гарда. Никога.