Крамър се упражняваше да вади камата от кожената калъфка, когато отгоре изрева хеликоптер и разтърси прозорците на салона. Забеляза нещо зелено през оцапаните прозорци, после машината се изгуби.
— Готов ли си, Майк? — запита Алан.
Крамър кимна. Нагласи ръкава си и отпусна ръце отстрани. Алан се отдалечи, а после застана с лице към Крамър и с ръце на хълбока. Мартин застана до него. Двамата тръгнаха напред заедно, сякаш подали си мълчалив сигнал, който Крамър не разбра. Вървяха по дървения под, без да бързат. Крамър остана на място. Чакаше. Алан направи първото движение — бръкна в якето и извади автоматичния си „Глок“. Дясната ръка на Крамър се пъхна в левия ръкав за камата. Когато ръката с пистолета се вдигна, за да се прицели, Крамър замахна с камата, но Алан се отмести. Макар и едър, той беше коварно бърз, движеше се като боксьор от лека категория в първия рунд и вече прицелваше пистолета в лицето на Крамър, когато той замахна пак с камата. Алан дръпна спусъка два пъти и Крамър почти оглуша от гърмежите.
— Мамицата му — каза той унило.
Алан извади пълнителя и зареди други два халосни патрона.
— Достатъчно бързо вадиш камата, но не се движиш напред — каза той, като върна пистолета в кобура. — Тя върши работа само ако се приближиш. Близо и под брадата, направо нагоре в мозъка.
— Да, знам — отговори Крамър.
— Ставаш все по-добър — каза Мартин, като отвори пакет дъвка „Ригли“ и му предложи. Крамър поклати глава.
Прекъсна ги отварянето на вратите на залата. Блеки, един от бойците на полковника, извика, че Крамър трябва да иде в кабинета на директорката. Алан и Мартин се ухилиха.
— Май ще има шест пръчки на голо — каза Мартин.
Крамър отиде по коридора до кабинета. Съблече палтото, метна го на дясната си ръка и почука на вратата. Полковникът го въведе. Един мъж гледаше навън през прозореца и не се обърна, когато полковникът затвори вратата. Мъжът беше малко под метър и осемдесет и стискаше дланите си една в друга като гробар, наблюдаващ погребение. И в облеклото му имаше нещо погребално; черен костюм и черни обувки, лъснати до блясък, а от всеки ръкав се виждаше по два сантиметра бял колосан маншет на риза. Косата му беше тъмнокафява, вързана на малка опашчица, която се извиваше над яката му като небрежно изписана запетайка. Крамър по принцип не правеше прибързани заключения за хората, но инстинктивно намрази този човек. Отчасти заради начина му на обличане, отчасти заради опашчицата, но предимно заради крещящата му грубост — ако не беше напълно глух, позата до прозореца беше само за ефект.
Мъжът се обърна бавно, сякаш едва сега разбрал за присъствието на Крамър. Косата беше сресана назад над лицето му, гладко като на момче. Секунда-две разглежда Крамър през очилата си с червени рамки, след това се усмихна и подаде ръка.
— Вие трябва да сте Майк Крамър — каза. Ръкува се. Имаше силна ръка и Майк забеляза, че ноктите му са идеално изрязани. Напомниха му за добре поддържаните нокти на Алан.
— Аз съм Бърнард Джакман.
Произнесе малкото си име провлачено, по тексаски, с ударение на втората сричка.
— Аналитикът? — запита Крамър.
Джакман наклони глава.
— На вашите услуги.
Полковникът отиде до бюрото си и седна, като кимна на Крамър и Джакман да се настанят на кожените фотьойли до незапалената камина. Джакман изпъна ръбовете на панталона си, преди да кръстоса крака. Имаше нещо много точно и премерено в движенията му, сякаш изнасяше представление.
— Бърнард се отби на път за Южна Африка — каза полковникът, като сложи бастуна си на масата. — Решихме, че това е добра възможност за кратък разговор.
— Има ли доклад за убийството в Южна Африка? — запита Крамър.