— Освен че убиват хора ли? — запита Крамър. Полковникът му отпрати предупредителен поглед, но Джакман не обърна внимание на прекъсването.
— Повечето убийци убиват, за да привлекат вниманието към себе си — продължи аналитикът. — Може и да твърдят, че действат в името на една или друга политическа кауза, но по принцип търсят внимание. Например често пъти водят дневници. Когато хванете вашия човек, смятам, ще установите, че някъде е водил дневник или записки за делата си. Почти сигурно със снимки, изрезки от вестници, а може би и видеозаписи на новините.
Крамър се размърда на стола си.
— Да, разбирам какво говорите — каза той. — Но не разбирам как то ще ми помогне да идентифицирам убиеца.
— За откриването му в тълпата сте прав — призна Джакман. — Профилите не вършат такава работа. ФБР и другите правораздавателни служби ги използват, за да подберат най-вероятните заподозрени лица и за да могат да съсредоточат средствата си по най-ефективен начин.
Крамър изпусна дълга въздишка и разтри врата си. Струваше му се, че колкото повече искаше да измъкне конкретни данни от аналитика, толкова повече той размиваше нещата. Като да опитваш да хванеш мъглата с ръка.
— Ами от каква националност е? — запита Крамър.
Джакман сви рамене.
— Най-вероятно е да е американец или англичанин, а може би и австралиец или южноамериканец.
— Защо?
— Спокойствието му под натиск и точната стрелба предполагат обучение в специални части.
— А защо да не е германец?
Джакман свали очилата си и ги развъртя в дясната си ръка.
— Да, възможно е да е германец. Но независимо от националността му очевидно има афинитет към езиците. Свидетелите, чули го да говори, са на напълно различни мнения за гласа и акцента му. Работил е като сервитьор три дни, преди да убие момиченцето на Киприано, и е говорил свободно гръцки. Имаме свидетели в Маями, които са сигурни, че има акцент на нюйоркчанин, а един телохранител, чийто клиент бил убит в Банкок, твърди, че акцентът му е шотландски.
— Шотландски?
— Телохранителят е от Глазгоу и се кълне, че акцентът е истински. Не съм убеден, че германец би могъл да говори идеално гръцки и английски без следа от немски акцент.
На вратата се почука и госпожа Елиът се появи с количка за чай пред себе си. Полковникът се усмихна в знак на благодарност, когато тя остави количката до бюрото му и излезе от стаята.
— Има нещо, което не прочетох в доклада ви, но ми се струва, че е добре да се спомене — каза Крамър.
Джакман вдигна вежди и спря да върти очилата си.
— Начинът, по който убива. Отблизо, един изстрел в лицето и един в гърдите.
Джакман кимна.
— Това е подписът му. Това е начин да каже на света, че той го е направил. Както Зоро рисува „З“ с шпагата си.
— Има по-лесни начини да убиеш. Изстрелът в главата е рискован. Ние не сме обучавани да убиваме така.
— Вие как бихте го направили?
Джакман се приведе напред, нетърпелив да чуе отговора му.
Крамър сви рамене.
— В гърдите. Това е най-голямата област, вероятността да не улучиш, е по-малка. Удар в сърцето или белите дробове, или дори в черния дроб, и край.
— По-бързо от изстрел в главата?
— По-лесно е да не улучиш в главата.
— И според вас това е важно?
— А според вас не е ли?
— Аз просто мисля, че това е неговият начин да каже на клиента си, че той е свършил работата.
Крамър вдигна ръка до устата си и потупа устните си замислен.
— Може би — каза.
— Не изглеждаш убеден. Но той не може да раздава визитки, нали?
Джакман се усмихна и в усмивката му се забеляза нещо, което напомняше за куче, загледано в кокал.
Дермот Линч миеше съдовете, когато чу ключа да влиза в ключалката на предната врата. Взе един голям нож за месо, но почти веднага от антрето се чу гласът на Мери:
— Аз съм.
Линч върна ножа в сапунената вода.
Мери влезе в кухнята и сложи найлонова торбичка на масата.
— Голям къщовник си — каза тя.
Линч сви рамене.
— Така трябва, ако живееш сам. Бързо научаваш, че ако не го свършиш веднага, няма да го направиш никога.