Полицаят стана и изви гръб. Не обичаше да седи дълго време, особено в коридора на претъпкана болница. Мразеше болниците. Когато дойдеше и неговият ред да умира, се надяваше, че ще е на улицата или между чаршафите с някоя гореща блондинка, а не в някаква стерилна бяла стая с тръбички във вените и смрадливо цукало на пода. Потръпна неволно. Моментът не беше подходящ да мисли за смъртта.
Вратите на асансьора в края на коридора се отвориха със съскане и от тях излезе млад лекар с бяла престилка. Беше висок, с черен перчем, който непрекъснато падаше над очите му, докато крачеше към униформения полицай. Носеше малък поднос от неръждаема стомана, покрит с бяла кърпа. Полицаят кимна за поздрав, а лекарят опита да мине край него. Полицаят вдигна ръка да го спре.
— Е, какво има, партньоре?
Докторът се намръщи. Носеше очила с бели рамки и присви очи, сякаш не беше свикнал с тях.
— Трябва да взема кръвна проба — отговори нетърпеливо. Полицаят разгледа покритата с найлон лична карта, закачена върху горния джоб на бялата престилка на лекаря. Малката цветна снимка отговаряше на лицето на човека. Джон Теоболд, лекар, отделение „Сърдечносъдови болести“.
— Не съм ви виждал преди — каза полицаят.
— Това не е мой проблем, нали така? — отговори лекарят. — А сега ще ме пуснете ли при пациента или не?
— Той не е ваш пациент, нали? — запита полицаят. Почука с пръст по папката в ръката си. — Вашето име не е в списъка на упълномощените медицински служители.
Чевръсто вдигна кърпата и погледна под нея. На подноса лежаха спринцовка за еднократно ползване, две топчета памук и малка бутилка антисептична течност.
— Бях ваканция — обясни лекарят. — Сега ми е първи ден на работа.
— Днес е вторник — каза полицаят, като пусна кърпата върху подноса.
— Какво искате да кажете? — с раздразнение запита лекарят.
— Искам да кажа, не е ли нормално понеделник да е първият работен ден?
— Изпуснах си самолета. Но какво е всичко това? Какво става тук? — Гласът му прозвуча гневно.
Полицаят вдигна ръка, сякаш спира кола.
— Докторе, само си върша работата. Човекът вътре е много важен свидетел по едно федерално дело…
— Този човек е пациент — пациент, който току-що е излязъл от сърдечна операция и трябва да направя определени тестове, за да проверя дали операцията е протекла добре — прекъсна го лекарят. — А сега се махнете от пътя ми, по дяволите. Ако толкова се притеснявате, влезте с мен.
Полицаят устоя на погледа на лекаря няколко секунди, а след това кимна бавно. Отвори вратата и последва лекаря вътре. Един монитор за сърдечната дейност пиукаше тихо. Единственият друг звук в стаята беше накъсаното дишане на пациента. Полицаят държеше ръка на кобура си, докато лекарят поставяше подноса на масичката до леглото. Лекарят си сложи чифт гумени ръкавици, отметна одеялото и намаза антисептичен препарат по лявата ръка на пациента, а после бързо изтегли кръвна проба и сложи малка лепенка върху дупчицата.
— Доволен ли сте? — запита лекарят, като постави пълната с кръв спринцовка върху подноса и я понесе към вратата. Полицаят се отмести от пътя му и задържа вратата отворена.
— Докторе, просто си гледам работата.
— Да — отговори лекарят. — Също като Гестапо.
Изглежда, искаше да каже още нещо, но поклати глава и отмина.
Полицаят оголи зъби към гърба на излизащия лекар и бавно затвори вратата. Отиде до леглото и погледна пациента. Той примигна и отвори очи, сякаш осъзнаваше, че го наблюдават. Електронното пиукане се ускори.
— Ще се оправя ли? — запита пациентът със стържещ глас.
— Супер ще бъдеш — отговори полицаят, като извади пистолета от лъскавия черен кобур. Измъкна от вътрешния си джоб тумбест заглушител и внимателно го нави на цевта.
— Просто супер.
Насочи пистолета в лицето на пациента и стреля веднъж, а след това, когато тялото се сви в спазъм, изстреля втори куршум в наскоро поправеното сърце.
Айдан Туоми правеше чай, когато на вратата се позвъни. Върна чайника на печката и тръгна през антрето. Различи четири фигури през вълнистото стъкло на предната врата. Отвори я и направи крачка назад.