— Владеех се, Су Мин. Това прави Алан — тренира ме да реагирам инстинктивно. Няма да имам време за мислене; или той, или аз.
Су Мин остави ножа и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се прегръща сама. Изглеждаше абсурдно млада в големия пуловер.
— Вие сте убивали преди, нали?
— Да. Няколко пъти.
— И това не ви притеснява?
Крамър не отговори няколко секунди.
— Не, не ме притеснява — каза накрая. — Вече не.
— Когато убиете онзи човек, убиеца, аз ще съм там, нали?
— Вероятно. Да.
— Значи или ще видя как вие убивате човек, или как убиват вас. Голям избор, нали? И в двата случая ще има убит мъж.
— Правим го, за да спасим живота на вашия шеф, Су Мин, и на всички други, които този маниак може да убие. Досега той не се е провалял. Ако не го спрем, шефът ви не може да се скрие никъде, няма да си намери безопасно място. Трябва да го елиминираме.
Су Мин потрепери, сякаш беше на течение.
— Добре ли сте? — запита той.
Тя сви рамене.
— Казаха ми, че трябва да ви придружавам и че трябва да следваме разписанието на господин Вандермайер.
— Сигурно сте разбирали какво се готви.
Той протегна ръка, за да я докосне по рамото, но тя се отдръпна.
— Да. Но не мисля, че някой го е казвал направо. Всъщност никой не е казвал, че гласим капан, за да убием човек.
Крамър леко потри корема си. Не беше сигурен дали според нея капанът не е за него, дали изобщо й пука.
— Ще се постараем да не пострадате — каза той с възможно най-успокояващ глас. — Алан и Мартин ще направят всичко по силите си, за да ви държат настрана. И освен това онзи ще иска мен. Не вас.
— Не е там работата — отговори жената и поклати глава.
— Какво искате да кажете?
Тя присви очи и отново потрепери, но после бързо му обърна гръб и взе ножа. Започна да кълца аспержите с бавни, точни движения. Крамър наблюдаваше, без да знае какво да каже. Су Мин продължи да реже аспержите на малки късчета, които хрускаха тихо под ножа. Крамър продължи да я наблюдава мълчаливо, но се досети, че разговорът е приключил. Тя го беше изключила като мида, затворила се, за да се защити.
Сандра Уъртингтън погледна часовника си за стотен път и стисна устни, питайки се дали Филип вече е в офиса. Не можеше да се обади в дома му — последния път, когато звънна, той пощуря и я накара да обещае, че това няма да се повтори. Постъпката беше глупава. И двамата бяха женени и имаха много за губене, ако се разбереше за връзката им, но понякога просто й се искаше да чуе гласа му. Едно забързано „обичам те“ или „липсваш ми“ стигаше. Отново погледна часовника си.
— Мога ли да се надявам на чаша чай? — запита съпругът й. Проснал се беше на дивана пред телевизора, гледаше „Скай спорт“ и се почесваше.
— Разбира се — отговори тя и отиде в кухнята. Техният черно-бял кокер-шпаньол я последва, като добродушно махаше пънчето, останало му за опашка. Съпругът й изобщо не приличаше на Филип. Филип беше висок и с хубави мускули. Филип изглеждаше добре и беше мил, караше я да се смее. Съпругът й я отегчаваше през всичките последни пет години. Ако не бяха децата, отдавна да го е напуснала, но нейните родители се бяха разделили, когато тя бе осемгодишна, и си беше обещала, че никога няма да остави децата си в такава емоционална въртележка.
Филип също имаше деца, три момчета, и беше дал да се разбере, че жена му никога няма да му даде развод, а дори и да го направи, обезщетението и издръжката на децата щяха да го приковат към бедност за цял живот. Трябваше да приемат положението: забързано любене на задната седалка на неговото „Волво“, обедни разходки в парка, от време на време лукса на хотелска стая, откраднати мигове, когато децата й се намираха в училище. Не беше много, но все пак по-добре от нищо. Сега дори малкото, което тя имаше, се намираше под заплаха. Съпругът й беше съкратен и вече три седмици лежеше в къщата, гледаше телевизия и излизаше единствено за да отиде до кръчмата или до бюрото за залагания. Влудяваше я.
Сандра му наля чаша чай и изсипа две лъжички захар на автопилот. Филип пиеше чая без захар. Грижеше се за тялото си. Тя отново погледна часовника си. Трябваше да чуе гласа на Филип просто за да знае, че той се интересува и мисли за нея. Кучето изскимтя и наклони глава настрани.
— Стига си се правил на сладък, Роби — каза му тя.
— Аз ще го взема с мен до кръчмата — обади се съпругът й.
— На него му трябва разходка, а не халба бира — отговори Сандра, като взе каишката на кучето от закачалката. Роби се втурна към нея с лай.