— Трябва да тръгвам — каза.
— Ще дойда с теб.
Мери изрече тези думи тревожно и го притисна до себе си, сякаш се боеше да не я отблъсне.
— Тази игра ще загрубее много, скъпа.
— Ще търсиш ли Крамър?
— Да.
— Нека дойда с теб.
Линч затвори очи. Усещаше миризмата на ябълка на нейния шампоан и още нещо, което му напомни за поле през зимата. Тя беше толкова свежа, толкова млада. Не разбираше какво иска.
— Не, скъпа. Не мога. Прекалено опасно е.
Освободи ръцете си от нея и се върна при прозореца. Полицаят беше коленичил и душеше багажника. Линч се замисли дали ще опита да го отвори, или ще вика ключар. И в двата случая не му оставаше много време.
— Трябва да тръгвам — повтори той.
Потупа джобовете си, за да провери дали двата портфейла и парите от Мери са там.
— Сам нямаш шансове. Ще те търсят — каза тя. — Но ако аз съм с теб…
— Ще те потърсят от работата ти.
— Ще се обадя, че съм болна.
— Скоро ще започнат да претърсват домовете.
— Още една причина да не съм тук. Ще вземем моята кола.
— Ти си луда.
— Не, не съм луда, Дермот. Този Крамър унищожи семейството ми и ще ти помогна всякак, за да го спипаш.
Тя застана пред него, с ръце предизвикателно поставени на хълбоците и вдигнала брадичка като боксьор на кантара.
Линч се усмихна.
— Дяволите да те вземат, Дермот, какво се хилиш?
— Просто си мисля колко много приличаш на майка си.
— Не ми пробутвай сладки приказки.
Линч вдигна ръце, сякаш за да я отпъди.
— Не пробутвам.
— Ще използваме моята кола. Мога да ти помогна, Дермот. И го искам.
Линч присви очи и я изгледа. Наистина не желаеше да я въвлича, но и тя имаше право: полицията ще търси мъж, който пътува сам. Освен това нейното присъствие имаше и друго предимство, поне за малко. Нямаше да мине много време, преди подробностите за убийствата в Мейда Вейл и тялото в колата бъдат публикувани и щеше да е полезно да види как ще реагира Мери на новината. Едно нещо беше тя да предложи помощта си, а съвсем друго да приеме факта, че се обвързва с пет убийства.
— Добре — каза той. — Но само докато се измъкна от Лондон. После се разделяме.
Мери се ухили.
— Става.
Взе едно износено яке от овча кожа от гардероба и изчезна в спалнята. Линч закрачи нервно из стаята, докато тя се появи отново с голям сак с надпис „Хародс“.
Линч вдигна вежди.
— Мери, скъпа, казах, че ще ме изкараш от Лондон. Само толкова.
— Спокойно, Дермот. Това е камуфлаж. Много по-неподозрително изглежда да нося нещо.
Тя отвори вратата и го избута навън.
— Къде е колата? — запита той, докато слизаха по стълбите.
— Зад ъгъла.
Отвори предната врата. Когато излязоха на тротоара, край тях мина още една полицейска кола и Линч се извърна настрани, за да не могат хората в нея да видят лицето му. Мери погледна през рамо.
— Не гледай — просъска Линч.
Тя рязко обърна глава напред.
— Извинявай — прошепна.
Линч си наложи да върви бавно, сякаш двамата не са нищо по-злокобно от семейна двойка, тръгнала на пазар.
— Дай ми ключовете — каза той. — Аз ще карам.
Тя се подчини. Ключовете висяха на ключодържател с малко мече.
— Насам — каза му тя и го поведе по една странична улица. Линч се поуспокои, когато завиха зад ъгъла, извън погледите на полицаите.
Колата на Мери беше червен кабриолет „Голф“ GTI. Тя седна до Линч.
— Къде отиваме? — запита, когато той запали двигателя.
— Уелс.
Погледна през рамо и потегли.
Крамър, Алан и Мартин стояха зад дълга маса и проверяваха оръжията си: Крамър своя „Валтер“-РРК, Алан своя „Глок“-16 и Мартин своя „Хеклер и Кох“.
— Готови ли сте? — запита Алан и другите двама мъже кимнаха. Обърнаха се като един, вдигнаха пистолетите и започнаха да стрелят по редицата картонени мишени възможно най-бързо. Крамър свърши първи, защото много по-малкият му пистолет съдържаше само седем патрона. Мартин спря да стреля последен, неговото оръжие имаше осемнадесет.