Ушите на Крамър звъняха, когато тримата пристъпиха напред, за да проверят стрелбата си. Алан беше отказал да слагат тапи за уши или антифони, за да свикнат с шума на стрелбата. Това се отразяваше адски зле на тъпанчетата му, но Крамър знаеше, че Алан е прав; ако не свикне със звуците на стрелбата, първата му реакция ще бъде да се свие и да затвори очи, докато убиецът върви към него, а и най-малкото забавяне би било фатално. Всичките му попадения бяха в центъра.
Алан го плесна по гърба.
— Добра стрелба, Майк.
Погледна към мишената на Мартин и направи гримаса.
— Да ми го начукат, Мартин, но кръвната ти захар ли не е наред или какво?
Мартин изсумтя.
— Не толкова зле.
— Зле? Отвратително е.
— Да, само че аз няма да стрелям срещу хартиени терористи, нали? И без това никога не ме е бивало с мишените.
— Прав си.
Алан се зае да лепи черни хартиени кръгчета върху дупките от куршумите.
— Да, ама бях страхотен в закритото стрелбище, нали?
— Справи се — неохотно отговори Алан. Подаде шепа кръгчета на Крамър.
— Мартин дойде в Херефорд с група рейнджъри от Ирландската армия, за да опресни тактиката си за борба с терористи — обясни той.
— Страхотно беше — обади се Мартин.
— Това в старото време ли беше, с живите мишени и така нататък? — запита Крамър.
— Не. По дяволите, забравих, ти си работил по системата с единична стая, нали? — запита Мартин. — Трябва да е било голяма работа.
— Да, голяма работа беше. Доброто старо време.
През годините, когато Майк служеше в 22-ри полк, сградата за обучение в близък бой имаше само една стая, в която бойците усъвършенстваха уменията си за освобождаване на заложници с кукли вместо терористи и хора от специалните части, редуващи се като заложници. Използваха истински патрони и често в стаята цареше пълна тъмнина, за да бъде упражнението възможно най-реалистично. В крайна сметка нещата станаха прекалено реалистични и през 1986 година един сержант в ролята на заложник беше прострелян и убит. Фаталният инцидент прекрати системата с единичната стая и къщата бе заменена с две стаи, свързани със сложна система от камери и два монитора. Терористите и заложниците се намираха в едната стая, специалните части щурмуваха другата, като стреляха по екраните в реални размери. Нямаше стопроцентова реалистичност, но пък нямаше и нови инциденти. Както каза Мартин, онези дни трябва да са били голяма работа.
Тримата приключиха със закриването на дупките и се върнаха при масите.
— Какво мислиш за Су Мин? — запита Мартин.
Крамър сви рамене.
— Неразгадаема е.
— Да. Точно така. Неразгадаема. Коя е тя?
Крамър се зае да слага нови патрони в пълнителя.
— Сътрудничка на целта.
Мартин се ухили порочно.
— Сътрудничка друг път. Оня я чука. Не може иначе.
— Защо смяташ така?
Мартин вдигна вежди.
— Ти не би ли си го помислил?
Крамър поклати глава усмихнат.
— Ти си животно, Мартин.
— Тя стои настрана — обади се Алан. — Исках да направим заедно няколко репетиции, за да схване какво става. Но не иска.
— Всичко това не й харесва — каза Крамър. — Може да е будистка или нещо такова.
— Будистите май си бръснат главите, а? — обади се Мартин.
— Само монасите — отвърна Алан.
— Така ли? Е, достатъчно е да си бръсне мишниците. Не понасям космати мишници.
— Това успокои всички ни, Мартин — обади се Крамър.
— Както и да е, каква връзка има будизмът тук? — запита Мартин.
— Тя е против убиването — отговори Крамър.
— Страхотно, мамицата му — засмя се Мартин. — Някакъв хаховец ще пръсне главата на шефа й, а тя се тревожи за светостта на живота.
Алан сложи заредения си пистолет на масата.
— Онзи не е хаховец, Мартин. Не го забравяй. Не е луд, а е обучен добре като теб. Съвсем точно знае какво прави.
Мартин вдигна ръце в знак на престорено поражение.
— Добре де, добре. Край на откачените шеги.
Крамър пъхна пълнителя в своя пистолет и провери затвора.
— Тя нали няма да пострада?
— Стига да не се пречка — отговори Алан. — Защо, притесняваш ли се?
— Щях да съм по-спокоен, ако тя вземе участие в репетициите. Както ти каза, по-добре е да знае какво да очаква.
Алан сви рамене.
— Убиецът не стреля по невинни странични хора, или поне не го е правил до момента.