Мери кимна замислено. Тя се обърна и го погледна.
— Извинявай. Прав си.
Отново постави ръка на крака му. Известно време караха мълчаливо. От време на време Мери разсеяно драскаше с нокът крака на Линч.
— Тази система с клетките все още ли действа? — запита тя.
— Сто процента — отговори Линч. — Както и преди.
— Но аз си мислех, че след прекратяването на огъня ИРА спира да действа.
Линч изсумтя презрително.
— Прекратяването на огъня е временно, не го забравяй. Ще продължи само ако Шин Фейн постига политическите си цели. Организацията е така добра и въоръжена, както винаги досега. Не позволявай риториката да те заблуди, скъпа. Твърдите мъже във Военния съвет с удоволствие биха взели отново пушките.
— Според теб това би ли станало?
Линч кимна мрачно.
— Да, скъпа. Боя се, че ще е така. Засега съм в малцинство, но вярвам, че е само въпрос на време.
Крамър седеше на леглото в стаята си и препрочиташе доклада на Джакман, когато на вратата се почука плахо.
— Влез — каза и остави дебелата пластмасова папка на възглавницата.
Су Мин влезе с поднос за чай.
— Госпожа Елиът каза, че не сте обядвали — заяви тя.
— Да, не бях гладен.
Жената сложи подноса на леглото до него. На таблата имаше малка купа бял ориз и друга с тънки лентички бяло месо и бобени кълнове.
— Риба — обясни тя. — Бибан.
— Благодаря.
Майк взе клечките и ги хвана, както можеше. Едната се измъкна от ръката му и жената я вдигна от пода. Крамър направи гримаса.
— Не е толкова лесно, колкото изглежда — оправда се той.
— Нужна е практика — съгласи се жената. — Но вие ставате все по-добър.
Крамър се усмихна, като си спомни, че Алан беше казал горе-долу същото, макар и в различни обстоятелства. Опита отново, този път с повече успех.
— Значи говорите руски, а?
— Да.
— Какви други езици знаете?
— Мандарински, кантонски, тайвански, виетнамски, френски, немски.
Не си пролича да се гордее с броя на езиците, които говореше, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
— Впечатляващо.
Тя сви рамене равнодушно.
— И английски, разбира се.
— Разбира се. Как научихте толкова много езици?
— Някои научих като дете. Други съм изучавала. Господин Вандермайер каза, че ще е полезно да говоря руски. Ходих на курс в Ню Йорк.
— И сега го говорите свободно?
— Почти.
Су Мин седна на един стол пред тоалетната масичка и се загледа в него, докато той се хранеше.
— Защо избраха вас? — запита тя.
Крамър преглътна хапка бобени кълнове. Тя бяха хрупкави и свежи, с лек дъх на чесън и нещо, което не можеше да определи.
— Защо питате?
— Защото по нищо не приличате на господин Вандермайер. Той е по-стар, не е толкова висок, а и лицето му не е така… — Тя замълча, търсейки подходящата дума. — Остро — каза накрая.
— Остро ли? — запита Крамър, ухилен.
Тя кимна.
— Остро. Като на сокол.
— Заради носа е — отговори Крамър, като неуспешно опитваше да вземе малко ориз.
— Вие май никога не сте сериозен? За нищо?
Крамър сви рамене.
— Понякога е по-добре да не вземаш нещата прекалено сериозно.
— Не, при вас това е представление. Преструвате се, че ви е все едно…
— Но съм прозрачен за вас, така ли? — довърши вместо нея Крамър. — Не опитвайте да четете прекалено много в мен, Су Мин. Аз съм войник, това е. Изпълнявам заповеди.
— Значи ви е заповядано да го направите? Заповядано ви е да заемете мястото на господин Вандермайер?
Изведнъж Крамър усети устата си суха. На подноса имаше чаша зелен чай и той отпи от нея.
— Не — каза. — Не беше заповед.
— Защото вече не сте в армията. Вие не сте войник, нали?
— Вярно е — съгласи се Крамър.
Очевидно тя е разпитвала за него. Не беше сигурен дали трябва да се почувства поласкан или разтревожен.
— В такъв случай защо, Майк Крамър? Защо го правите?
Тъмнокафявите й очи дълбаеха неговите. В продължение на няколко секунди двамата се гледаха в очите. Крамър първи отклони погледа си.
— Човек трябва да прави каквото трябва — каза той.
Су Мин се изправи.
— Защо сте такъв? — тихо запита тя. — Защо не сте сериозен? Животът не е шега. Това, което правите, не е забавно.