— Идеално — каза той.
Отиде до един щанд. Към тях се приближи възрастен мъж в кафяв комбинезон и Линч поиска да види един мощен бинокъл. Купи бинокъла, картата и компас, а после излезе от магазина заедно с Мери.
Върнаха се в кафенето и след като той си поръча чийзбургер и кафе, а Мери — салата и диетична кола, Линч разгъна картата върху масата. Мери се премести до него.
— Ето Суонси — каза тя. — А тук е летището, на запад.
Линч поклати глава, като местеше пръста си надолу.
— Не са кацали на летището — каза той. Почука с пръст картата.
— Ето. Тук са кацнали.
Мери се вгледа в името, което Линч показваше — малко село близо до върха на един полуостров, който се издаваше на двадесетина километра в бристолския канал, и разделяше заливите Кармартен и Суонси.
— Ланърхидиън — прочете тя.
— Около половин миля на североизток от там.
Мери се облегна назад и отметна косата от очите си.
— Защо мислиш, че той е още там?
Линч сгъна картата. Този път се справи и се усмихна вътрешно.
— Не мисля така, но това е единствената ми улика — обясни. — Ако трябваше да иде другаде, според мен щяха да го закарат направо в летището.
Стана.
— Отивам до тоалетната.
В тоалетната Линч се наплиска със студена вода и се загледа в отражението си в огледалото над мивката. Новата прическа му отиваше, а цветът изглеждаше достатъчно естествен. Избърса лицето си с хартиеното руло и се върна в кафенето.
Мери беше навела глава над един вестник. Линч свъси вежди. Тя не би имала достатъчно време да излезе и да купи вестник. В този момент забеляза броеве на „Дейли мирър“ и „Дейли телеграф“ до касата и разбра, че собствениците на кафенето ги предоставяха безплатно на клиентите си. Мери обърна първата страница и прекара ръка през косата си, докато четеше. Линч се досещаше какво е привлякло вниманието й. Седна на стола срещу нея. Тя рязко вдигна поглед.
— Защо не ми каза? — запита троснато.
Линч се смути. Не беше очаквал гняв — мислеше си, че тя ще се уплаши. Усмихна се в опит да я предразположи.
— Не ми се хили като шимпанзе с вирната пишка, по дяволите — гневно просъска тя.
— Какво? — запита Линч зашеметен.
— Не ми пробутвай никакви въпроси. Много добре знаеш за какво говоря.
Тя затвори вестника и го хвърли към него. Това беше днешният брой на „Дейли мейл“. Статията, разхвърляна върху цялата предна страница, беше написана от водещия репортер на вестника и той определено имаше по-добър източник от говорителя по радиото, когото Линч бе слушал в колата. Статията определяше четирите жертви на престрелката като екип от ИРА и съобщаваше името на оцелелия — Деклан Макгий от Белфаст. Линч не познаваше човек с такова име, но това нямаше значение. Според вестника полицията смяташе инцидента за вътрешен спор в ИРА. Линч си помисли, че са напълно прави. Различните крила на „Ълстърските доброволци“ бяха направили самостоятелни изявления, че нямат нищо общо с убийствата и остават привърженици на мирния процес.
— Е? — запита Мери и прекъсна съсредоточението му.
Линч сложи ръка върху устните й и продължи да чете, но тя я отблъсна. Облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се отбранява.
Репортерът цитираше анонимен източник на специалните части, според който убийствата в Мейда Вейл са свързани със смъртта на Пат О’Риордан в Република Ирландия, която сега смятаха за убийство, а не самоубийство. Очите на Линч се разшириха. Пат О’Риордан мъртъв? Новината му подейства като удар в слънчевия сплит. Всички съмнения, че ИРА е подписала смъртната му присъда, се изпариха. Той беше белязан.
Репортерът предполагаше, че убийствата са резултат от вътрешни борби в горните ешелони на ИРА, като хардлайнерите не са доволни от липсата на напредък на политическия фронт. Линч се питаше кой ли му е казал точно това. Вероятно някой в организацията, който се опитва да отклони огъня от Маккормак, или пък някой протестант, пожелал да дискредитира ИРА. Какъвто и да беше случаят, Линч знаеше, че това нямаше нищо общо с борба за власт: ИРА опитваше да се дистанцира от смъртта на американците и О’Риордан и Линч бяха белязани като лошите. Статията продължаваше вътре във вестника, но съдържаше предимно истории за предишни дейности на ИРА в Англия, както и текст от преподавател в Оксфорд, който разсъждаваше върху възможния ефект на убийствата върху политическата ситуация в Ирландия и върху мирния процес. Статията не завършваше с извод, което не изненада Линч. Повечето от нещата, които пишеха за организацията, представляваха предположения; некомпетентни в най-добрия случай или подвеждащи, разпространявани от специалните служби в най-лошия. Затвори вестника и облегна ръце върху него. Мери го чакаше да проговори.