Не знае и какво да направи. Дали да го проследи, за да види какво ще стане? Или да не мърда оттук и да му се довери да ѝ върне детето? Но Мей вече не може да се довери на доведения си баща. Трябва да научи истината.
Набързо облича дрехите си от предишния ден и дори не минава през тоалетната, а направо се спуска по стълбите до кухнята и излиза през задния вход. Хладният въздух я блъсва в лицето и кожата на ръцете ѝ настръхва. Тя поема през влажната трева, като следва стъпките на баща си. Няма никакъв план, действа само по инстинкт. Иска да си върне бебето и да научи истината.
Мей с леки стъпки изтичва надолу по дървените стъпала, които водят към дъното на дефилето, като се държи с една ръка за перилата и едва ли не лети в сумрака. Добре познаваше този маршрут, макар и да са минали години, откакто е минавала по него. Но паметта — или може би инстинктът — не ѝ изневерява.
Тук, в гората, е още по-тъмно. Земята под краката ѝ е мека и влажна и поглъща шума от стъпките ѝ. Тя крачи почти безшумно, докато следва баща си с най-голямата бързина, на която е способна. В тъмното е страшно. Не го вижда пред себе си, но предполага, че той също следва пътеката.
Сърцето на Мей тупти лудо от страх и от физическото усилие. Тя осъзнава, че всичко води до този миг. Убедена е, че доведеният ѝ баща излезе тук, за да вземе нейното дете и да го върне у дома. Ако се появи неочаквано на срещата, може да я провали. Трябва да остане скрита, за да види всичко. Тя спира, ослушва се и се взира в сумрачната гора. Не вижда нищо друго, освен дървета и сенки. Решава, че засега е останала незабелязана, и отново поема напред по пътеката, вече по-предпазливо, като се ослушва за шумове пред себе си.
Докато крачи по пътеката, не вижда нищо пред себе си, но изведнъж чува някакъв шум зад гърба си. Спира, за да се ослуша. Чува бързи, но тихи стъпки, които се приближават към нея. Някой я следи. Кой може да върви след нея през дефилето? Изведнъж я обзема ужас. Приисква ѝ се Нико да беше тук, но тя е обърнала гръб на Нико и го е предала.
Мей отново поема напред, колкото може по-бързо, едва ли не слепешката, като диша тежко от паника и изтощение. Стига до завоя в края на пътеката, където има други дървени стъпала, водещи нагоре към съседната улица. Вдига очи. Ето го там, напред. Тя го вижда. Вижда баща си. Той е сам и се спуска по стъпалата, които се изкачват от дефилето към съседната улица. Държи нещо като вързоп в ръцете си. Сигурно я чува. Дали може да я познае тук, в тъмната гора?
— Татко! — изкрещява тя.
Стъпките зад гърба ѝ продължават да идват все по-близо. Баща ѝ сякаш поглежда към нещо зад гърба ѝ — там, откъдето се чува шумът.
— Мей? — провиква се той. — Какво правиш тук? Защо не спиш?
— Кора ли е това?
Тя се приближава, като диша тежко. Вече е в долния край на стъпалата. Баща ѝ е по средата на пътя надолу. Започва да се развиделява — Мей различава лицето му. Вижда очите му и мислите, които се въртят зад тях.
— Да, това е Кора, най-сетне! — провиква се той. — Най-сетне успях да ти я върна!
Вързопът в ръцете му не помръдва; виси в ръцете му като нещо мъртво. Баща ѝ се спуска по стъпалата към нея.
Тя се взира с потрес в неподвижния вързоп. Затичва се нагоре по стъпалата, за да го посрещне, колкото може по-бързо. Препъва се и се подпира, за да не падне. Протяга ръце към него.
— Дай ми я! — провиква се Мей.
Той ѝ предава вързопа. Тя отмята одеялото от лицето на бебето, ужасена от онова, което може да види. Толкова е неподвижна. Взира се в лицето на бебето. Наистина е Кора. Изглежда мъртва. Мей трябва да я погледне отблизо, за да види дали диша. Изглежда, че диша, макар и едва доловимо. Очите ѝ помръдват зад бледите ѝ клепки.
Мей нежно слага ръка на гърдите на Кора. Долавя забързаното туптене на мъничкото ѝ сърце, усеща как гърдичките ѝ се надигат и спускат под нейната длан. Тя е жива, но не е добре. Мей сяда на стъпалата и веднага слага Кора на гърдата си. Минала е малко повече от седмица, но тя все още не е изгубила кърмата си.
С малко окуражаване отслабналото бебе захапва гърдата ѝ. После започва жадно да суче от нея, а на мястото на предишната отпадналост се появява възобновена жизненост. Мей седи и кърми бебето си — нещо, за което не вярваше, че някога ще се случи отново. Тя отново плаче, но този път с щастливи сълзи.
Вдига поглед към баща си, който продължава да стои над нея. Той извръща очи. Никога не се е чувствал комфортно, докато тя кърми.