Когато Мей се „хвана“ с Нико, родителите ѝ реагираха така, сякаш е дошъл краят на света. Не може да се отрече, че на пръв поглед Нико олицетворяваше най-големия кошмар за всеки родител. Беше поразително красив — със светла кожа, като за италианец — с тъмна коса и замечтан поглед, а и като цяло имаше леко бунтарски вид, особено когато не се беше избръснал. Но очите му грейваха всеки път, щом видеше Мей, и имаше усмивка за милиони. А и как само ѝ казваше „мила“. Първият път, когато той се появи с мотоциклета си пред дома на нейните родители, за да я изведе на среща, беше един от най-значимите моменти в живота на младата Мей. Тогава беше на двадесет и две. Майка ѝ беше разказвала за някакъв чудесен млад мъж, адвокат, син на неин приятел, който искал да се запознае с нея. Мей ѝ беше обяснила с леко раздразнение, че вече се среща с Нико.
— Е, да, но… — въздъхна майка ѝ.
— Но какво? — попита Мей и скръсти ръце пред гърдите си.
— Не може да си мислиш, че от това ще излезе нещо сериозно.
Мей още си спомня изражението, което се изписа на лицето на майка ѝ. Ужас и неудобство. Тя не мислеше как дъщеря ѝ да бъде щастлива, а как би изглеждало това в очите на хората. Мислеше как щеше да обясни на приятелите си, че се е „хванала“ с някакъв младеж, който работи като барман в италианския квартал и кара мотоциклет. Защото майка ѝ щеше да избере да гледа на него именно по този начин. Нямаше да обърне внимание на дипломата му по финанси, получена от същия този университет, който беше достатъчно добър за собствената им дъщеря. Нямаше да им се стори достоен за възхищение фактът, че беше успял да плати за образованието си, като работи нощни смени в бар. Може би никой никога нямаше да бъде достатъчно добър избор за малкото им момиченце.
И точно тогава — получи се идеално — Нико беше пристигнал с ръмжащото си дукати и Мей беше изхвърчала от къщата право в прегръдките му, докато майка ѝ гледаше зад завесите. Той я целуна страстно, без да слиза от мотоциклета си, и ѝ подаде другата каска. Тя се качи зад него и двамата се отдалечиха с рев, а след тях от изрядно поддържаните алеи се разхвърча чакъл. В този момент тя беше решила, че е влюбена.
Но не можеш да останеш вечно на двадесет и две. Порастваш. Нещата се променят.
— Искам да се обадя на майка ми — повтаря Мей.
Случили са се толкова много неща — възможно ли е да е минал само час, откакто се прибраха вкъщи и завариха празното креватче? А тя още не се е обадила на майка си.
Нико грабва телефона и ѝ го подава, после сяда обратно на дивана и скръства ръце видимо напрегнат.
Тя набира телефонния номер. Започва да плаче още преди да е набрала всички цифри. Телефонът позвънява и майка ѝ отговаря.
— Мей?
— Мамо… — започва, а после избухва в неразбираем плач.
— Какво? Какво има?
Майка ѝ отговаря така, все едно вече е съвсем будна.
Мей най-сетне успява да изрече думите:
— Някой е отвлякъл Кора.
— За какво говориш? Посред нощ е — казва майка ѝ.
— Полицията е тук — продължава Мей. — Можеш ли да дойдеш?
— Идваме веднага — отсича майка ѝ решително. — Дръж се. Идваме с баща ти.
Мей затваря телефона и продължава да плаче. Родителите ѝ ще дойдат. Те винаги са ѝ помагали, дори когато са ѝ били ядосани за нещо. Сега също ще бъдат ядосани, на нея и на съпруга ѝ, но най-вече на него. Те обичат мъничката Кора, единственото им внуче. Какво ли ще си помислят, като разберат какво са направили тя и Нико? Мей се чувства така, сякаш пропада в черна дупка.
— Идват — казва и се обръща към Нико и следователя.
Очите ѝ се спират на Нико, после извръща поглед от него.
Пета глава
Нико се чувства като второстепенен актьор в драматична пиеса, в която главните действащи лица са други; чувството му е познато от многобройните пъти, в които е бил в една и съща стая с родителите на Мей. Дори сега, когато е в ролята на бащата на отвлеченото бебе, той се чувства избутан от сцената, незначителен, докато те тримата — разстроената му жена, нейната властна майка и надменният ѝ доведен баща — сформират познатия си тричленен съюз. Понякога го пренебрегват деликатно, понякога — не. За тях Нико не е нищо повече от спътник. Той знаеше в какво се забърква, когато се ожени за нея. Сделката му се беше сторила приемлива.
Стои прав до стената на дневната, чувства се безполезен и наблюдава Мей. Тя седи по средата на дивана, майка ѝ е до нея и я придърпва към себе си, за да я успокои. Доведеният ѝ баща е по-сдържан, седи с изправен гръб и потупва дъщеря си по рамото. Никой не поглежда към Нико. Никой не му предлага утеха. Нико се чувства на чуждо място в собствения си дом.