— Готови ли сте тук? Мога ли да ги пусна да подушат наоколо? — пита Расбак.
— Да, приключихме. Вие сте — отговаря началникът на екипа.
— Тръгни — нарежда Темпъл на двете кучета.
Кучетата се залавят за работа. Обикалят около колата, като не спират да душат внимателно. Скачат в багажника, на задната седалка, после — на предната седалка, и излизат обратно от автомобила. Приближават се до водача си, сядат до него и го поглеждат. Той им подава по една кучешка бисквитка и поклаща отрицателно глава:
— Нищо.
— Да пробваме вътре — казва Расбак с облекчение.
Надява се, че изчезналото момиченце все още е живо. Иска му се да е сбъркал в преценката си за родителите. Иска да го открие. После си припомня, че не бива да се надява на нищо. Трябва да запази обективност. Не може да си позволи да се ангажира емоционално със случаите, върху които работи. Никога не би издържал.
Кучетата подушват въздуха по пътя към входната врата и влизат в къщата. След като вече са вътре, водачът ги отвежда към втория етаж и те започват от стаята на бебето.
Шеста глава
Мей се размърдва, когато кучетата влизат в къщата, измъква се изпод ръката на майка си и се изправя неуверено. Наблюдава как водачът и животните безмълвно се изкачват по стълбите към втория етаж.
Усеща как Нико застава до нея.
— Довели са кучета, които надушват изчезнали хора — казва тя. — Слава богу. Сега може би ще узнаем нещо.
Тя усеща как Нико слага ръката си върху нейното рамо, но я отърсва с нежелание.
— Искам да гледам.
Следовател Расбак вдига ръка пред нея, за да я спре.
— По-добре стойте тук и оставете кучетата да си свършат работата — моли я меко.
— Да донеса ли някоя нейна дрешка? — пита Мей. — Нещо, което е носила наскоро, което все още не е изпрано? Мога да сляза и да донеса от коша за пране.
— Това не са следови кучета — казва Нико.
— Какво? — Мей се обръща към него.
— Това не са следови кучета, които надушват изчезнали хора. Тези душат за трупове — отговаря той.
Едва тогава ѝ става ясно. Обръща се към следователя, а лицето ѝ е пребледняло.
— Мислите, че ние сме я убили? — извиква тя на ръба на истерията.
Никой не е очаквал от нея да избухне така. Всички наоколо застиват в шок. Майката на Мей е сложила ръка на устата си. Баща ѝ изглежда обезумял от гняв.
— Това е пълен абсурд — разкрещява се Ричард Уелс с почервеняло като тухла лице. — Няма как сериозно да твърдите, че дъщеря ми би направила нещо лошо на собственото си дете!
Следователят не отговаря.
Мей гледа как баща ѝ се застъпва за нея. Откакто си спомня, той винаги се е застъпвал за нея. Но точно сега няма как да ѝ помогне особено много. Някой е отвлякъл Кора.
Мей осъзнава, че откакто го познава, за пръв път вижда доведения си баща да изпитва страх. Личи му, че го е страх. За Кора ли се страхува? Или за нея самата? Дали смята, че тя е убила внучката му? Мей не смее да погледне към майка си.
Дълго време всички мълчат. Ситуацията е толкова необичайна, че никой не знае какво да каже. Всички слушат как ноктите на кучетата потракват по дървения под, докато обикалят някъде над главите им.
Расбак се обажда:
— Правим всичко по силите си, за да открием вашата внучка.
Мей е напрегната до краен предел, нервите ѝ са опънати до скъсване. Иска да ѝ върнат бебето. Иска да ѝ върнат дъщеричката невредима, непокътната. Не може да понесе мисълта за това, че тя страда, че някой може да ѝ навреди. Ами ако Кора вече е мъртва? Мей се чувства така, сякаш ще припадне, и се свлича обратно на дивана. Майка ѝ мигновено я обгръща грижовно с ръка. Тя вече дори не иска да поглежда към следователя.
Чува се тропотът от кучетата, които се връщат обратно. Мей вдига глава и обръща поглед към тях, докато слизат по стълбите. Водачът им поклаща отрицателно глава. После кучетата се насочват към дневната и Мей, Нико, Ричард и Алис Уелс застиват намясто, сякаш за да не привлекат вниманието им. Мей седи вцепенена на дивана, докато животните душат наоколо, обхождат килимите и изучават стаята. После се приближават, подушват нея и дрехите, с които е облечена, в търсене на улики, че бебето ѝ е мъртво, че тя го е убила. До нея стои полицай, който чака да види какво ще направят кучетата и евентуално да арестува двамата с Нико намясто. „Ами ако започнат да лаят?“, пита се Мей. Тревогата я залива като потоп.
Светът около нея губи равновесие, сякаш всеки момент ще припадне. Мей е наясно, че тя и Нико не са убили собственото си бебе. Но е безпомощна и се страхува — и знае, че кучетата надушват страха.