Той ги изчаква да осмислят новата информация.
— Известно ли ви е някой друг да е ползвал гаража ви в последно време? Позволявате ли на някой друг да паркира там?
Нико поглежда настрани.
— Не, не ми е известно — отвръща той.
Мей поклаща отрицателно глава.
Всички са изнервени, времето напредва. Мей и Нико са видимо напрегнати, готови да избухнат всеки момент въпреки изтощението си.
— Съжалявам, но трябва да поговорим за вашите хапчета в шкафчето в банята — казва Расбак и поглежда към Мей. — Сертралинът.
— Какво за него? — пита Мей.
— Може ли да ми кажете защо го взимате?
— Имам лека форма на депресия — отговаря Мей отбранително. — Предписа ми ги лекар.
— Личният ви лекар?
Тя се поколебава.
— Психиатърът ми — признава си тя.
— Разбирам — кимва Расбак. — Бихте ли ми казали името на вашия психиатър?
Мей поглежда към Нико и казва:
— Доктор Ан Лъмсден.
— Благодаря ви — промърморва Расбак, докато записва в бележника си.
— Много майки страдат от следродилна депресия, господин следовател — обяснява Мей с отбранителен тон. — Среща се доста често.
Расбак кимва неопределено.
— А огледалото в банята? Бихте ли ми казали какво се е случило с него?
Мей отново поглежда неуверено към Нико.
— Аз го счупих — признава. — Когато се прибрахме вкъщи и видях, че Кора е изчезнала, строших огледалото с юмрук.
После показва превързаната си ръка.
Расбак отново кимва и записва това в бележника си.
По казаното от родителите той е разбрал, че последният път, в който някой друг, освен тях самите е видял детето им живо, е бил около два следобед в деня на отвличането. Мей е минала да си вземе кафе от близкия „Старбъкс“ и твърди, че жената зад щанда може би си я спомня. По думите на майката бебето е било будно в количката си, усмихвало се е и си е смучело пръстите в два следобед в деня на отвличането, а служителката е помахала с ръка на малкото ѝ момиченце.
По-рано тази сутрин Расбак вече бе говорил със същата служителка, която за щастие вече беше дошла на работа. Тя си спомняше Мей и бебето в количката. Но изглежда никой друг не можеше да потвърди, че детето е било живо след два следобед в деня на отвличането.
— Какво направихте, след като си тръгнахте от „Старбъкс“ вчера? — пита я сега Расбак.
— Прибрах се вкъщи. Кора беше неспокойна — следобед обикновено е така. Затова я гушках и я носих из къщата — разказва Мей. — Опитах се да я сложа да спи, но тя не искаше. Затова я гушнах отново и я разхождах из къщата.
— После какво се случи?
— Продължих да я гушкам, докато не се прибра Нико.
— По кое време беше това?
— Прибрах се към пет. Тръгнах си малко по-рано, понеже беше петък и щяхме да излизаме — отговаря Нико.
— А след това?
— Взех Кора на свой ред и изпратих Мей да дремне малко на горния етаж.
— Имате ли деца, господин следовател? — интересува се Мей.
— Не.
— Значи не знаете колко изтощително може да бъде това.
— Не. В колко часа отидохте на празненството у съседите? — пита Расбак.
— Около седем — отговаря Нико.
— А какво правихте в часовете между пет и седем?
— Защо ни задавате тези въпроси? — прекъсва го Мей. — Мислех, че вече не сме заподозрени.
— Трябва да знам всичко, което се е случило. Моля ви, отговорете ми колкото можете по-пълно — настоява Расбак.
— Поиграх си с Кора, докато Мей спеше. Тя се събуди някъде към шест — отвръща Нико.
Мей си поема дълбоко дъх, преди да добави:
— И после се скарахме дали да ходим на рождения ден.
Нико видимо се напряга от нейните думи.
— Защо се скарахте? — пита Расбак.
— Бавачката беше казала, че няма да дойде — отговаря Мей. — Ако не беше отменила уговорката ни, всичко това нямаше да се случи.
Казва го така, сякаш едва сега го осъзнава.
Това е нова информация. Расбак не знае, че е трябвало да дойде бавачка. Защо му го казват чак сега?
— Защо не ми казахте това по-рано?
— Не ви ли казахме? — чуди се Мей.
— Коя е бавачката ви? — пита Расбак.
— Едно момиче на име Кълаяпи — отговаря Нико. — Редовно ѝ се обаждаме. Ученичка е в дванадесети клас. Живее на една пресечка от вкъщи.
— Вие ли разговаряхте с нея?
— В смисъл? — Нико изглежда разсеян.
Може би изтощението започва да му се отразява.
— Кога отмени уговорката ви?
— Обади се някъде около шест часа. Вече беше късно да потърсим друга — обяснява Нико.
— Кой разговаря с нея?
— Аз — отговаря Нико.
— Можеше поне да се опитаме да намерим друга бавачка — обажда се горчиво Мей.