— Тогава не мислех, че е нужно. Сега, разбира се…
Нико не довършва, вперил поглед в пода.
— Бихте ли ми дали телефонния ѝ номер? — моли Расбак.
— Ще го взема — казва Мей и отива в кухнята, за да го потърси.
— За какво се скарахте? — пита Расбак, след като Мей се връща и му подава смачкано листче с написани на ръка име и адрес.
— Аз не исках да оставяме бебето само вкъщи — отговаря направо Мей. — Предложих да остана вкъщи с нея. Синтия не искаше да я водим с нас, защото много плаче. Тя държеше на рождения ден да има само възрастни, затова извикахме бавачка. Но в последния момент бавачката каза, че няма да дойде. Нико прецени, че би било невъзпитано от наша страна да заведем и бебето, а аз не исках да я оставяме сама вкъщи. Затова се скарахме.
Расбак поглежда Нико, който кимва жално.
— Нико каза, че ако вземем с нас бебефона и я наглеждаме на всеки половин час, всичко ще бъде наред. Нищо лошо няма да се случи, нали така каза?!
Мей се обръща към съпруга си с внезапен прилив на жлъч. Той ѝ отговаря също толкова рязко:
— Сбърках! Съжалявам! Аз съм виновен! Колко пъти трябва да го кажа?
Следовател Расбак наблюдава как пукнатините в отношенията на двамата съпрузи се разширяват. Напрежението помежду им, което беше забелязал още когато първоначално съобщиха за изчезването на дъщеря си, вече е разцъфнало в нещо повече — обвинение. Сплотеността, която демонстрираха в първите минути и часове на разследването, започва да се руши. Как би могло да бъде иначе? Подложени са на неистово напрежение. Дъщеря им е изчезнала. В дома им има полиция, медиите хлопат по входната им врата. Майката откровено обвинява бащата за това, че я е убедил да оставят бебето само вкъщи.
Расбак би могъл да използва това срещу тях, точно като Яго от пиесата на Шекспир. Ако тук има нещо скрито, той ще го открие.
Осма глава
Следовател Расбак излиза от къщата и се отправя към близкия дом на бавачката, за да я разпита и да потвърди казаното от семейство Конти. Докато изминава краткото разстояние, той си преговаря наум фактите около случая. До момента няма свидетели, изявили желание да съдействат с информация. Няма никакви улики, че външен човек е влизал в къщата и в двора, само по циментовия под на гаража има следи от автомобилни гуми. Подозираше родителите, но току-що разбра за въпросната бавачка.
Когато пристига на адреса, който му е дала Мей, входната врата отваря една видимо разстроена жена. Очевидно току-що е плакала. Той ѝ показва значката си.
— Казаха ми, че тук живее Кълаяпи Германакос.
Жената кимва.
— Това дъщеря ви ли е?
— Да — отговаря с пресипнал глас майката на момичето. — Извинете ме, моментът не е много подходящ, но все пак заповядайте.
Расбак влиза в къщата. Коридорът води към дневна стая, пълна с разплакани жени. Три на средна възраст и една тийнейджърка седят около холна масичка, отрупана с храна.
— Майка ни почина вчера — обяснява госпожа Германакос. — Със сестрите ми се опитваме да организираме каквото трябва.
— Много съжалявам, че трябва да ви обезпокоя — извинява се следовател Расбак, — но се опасявам, че случаят е важен. Тук ли е дъщеря ви?
Така или иначе, вече е успял да я разпознае измежду лелите ѝ на дивана. Едно пълничко шестнадесетгодишно момиче, протегнало ръка към чинията с шоколадов сладкиш точно когато следователят влиза в стаята.
— Кълаяпи, един полицай иска да говори с теб.
Кълаяпи и лелите ѝ зяпват следователя. Може би все още не са чули за отвличането. А може би са.
Момичето отново избухва в искрен плач.
— За Кора ли?
Расбак кимва утвърдително.
— Не мога да повярвам, че някой я е отвлякъл — простенва момичето, като притиска корема си с ръце. — Ужасно ми е мъчно. Баба ми почина и трябваше да отменя уговорката ни.
Всичките ѝ лели веднага протягат ръце към нея, за да я прегърнат, а майка ѝ се отпуска на колене на пода пред нея.
— В колко часа се обадихте на семейство Конти? — пита Расбак. — Спомняте ли си?
Момичето се е предало на скръбта и се къса от плач.
— Не зная.
Майка ѝ се обръща към следовател Расбак:
— Около шест часа. Горе-долу по това време ни се обадиха от болницата, за да ни повикат да отидем, защото е дошъл краят. Казах на Кълаяпи да се обади и да отмени уговорката си, за да дойде заедно с нас в болницата.
Тя отпуска ръка на коляното на дъщеря си.
— Чувстваме се ужасно заради това, което се е случило с мъничката Кора. Кълаяпи е много привързана към нея. Но тя няма никаква вина.