Тя се отпуска на стола за кърмене и плачът отново я завладява. Как е възможно да седи на този стол и вместо да гледа малкото си момиченце, което суче от гърдата ѝ, като отваря и затваря мъничките си пръстчета и се взира нагоре към нея с големите си кръгли сини очи с дълги мигли — как е възможно вместо това да изпомпва кърмата си на ръка в пластмасов контейнер, за да я изхвърли в банята? Отнема ѝ дълго време. Първо — едната гърда, после — и другата.
Най-сетне приключва с това. Оправя си дрехите, изправя се от стола за кърмене и отива в банята в горния край на стълбите. Докато излива кърмата си в умивалника, тя се взира в отражението си в счупеното огледало. Изглежда натрошена и разкривена. Огледалото отразява съвсем точно начина, по който се чувства.
Тя не вярва, че някога отново ще види дъщеря си. Но не може да повярва и в това, че няма да я види отново. В съзнанието ѝ едновременно съжителстват две противоположни вярвания.
Действителността ѝ се струва непоносима.
Единственият резултат от разследването са пресните следи от гуми в гаража, които не съвпадат с отпечатъците от гумите на семейното ауди. От друга страна, вратата на гаража почти винаги се оставя отворена — така всеки може да е използвал отворения гараж, за да обърне колата си на тясната алея зад къщите.
Но после изведнъж се появява нова следа. Рано вечерта един от подчинените на Расбак му се обажда по мобилния телефон.
— Може би имаме свидетел — съобщава той.
Само след няколко минути Расбак вече пристига в къщата на улицата, която се намира почти точно зад дома на семейство Конти.
Расбак почуква на вратата и веднага му отваря жена на видима възраст малко над четиридесетте. Русата ѝ коса е вързана на конска опашка, а самата тя изглежда в доста добра форма.
— Аз съм следовател Расбак — представя се той, като показва значката си.
Другият полицай — Годард, който му се е обадил току-що — стои зад жената в дневната.
— Пола Демпси — представя се тя.
— Госпожа Демпси е видяла нещо, което може да се окаже важно — обажда се Годард, като пристъпва напред.
— Заповядайте, господин следовател — казва жената, отваря вратата широко пред него и го въвежда в дневната.
Има излъчване на разумен човек. Не прилича на откачалка.
Тримата се настаняват в дневната и Годард се обръща към нея:
— Разкажете на следовател Расбак това, което разказахте на мен. Какво сте видяла снощи.
— Така — започва тя. — Не знам дали е важно и дали има някаква връзка.
Звучи така, сякаш се извинява.
— Сигурно няма нищо общо с изчезването на онова бебенце. Не искам да ви губя времето.
— Не се тревожете — успокоява я Расбак. — Просто ми разкажете какво видяхте.
Тя поклаща глава и облизва устни.
— Бях в банята на горния етаж. Станах да изпия нещо болкоуспокояващо, защото краката ме боляха от работата в градината по-рано през деня.
Расбак кимва окуражително.
— Нощта беше много гореща, така че бяхме вдигнали прозореца в банята докрай, за да става течение. Той гледа към алеята зад къщите. А тази на семейство Конти е на две къщи по-натам.
Расбак отново кимва; вече е отбелязал за себе си разположението на домовете. Слуша я внимателно.
— Бях отворила шкафчето в банята, за да извадя лекарството, и случайно погледнах навън през прозореца. Алеята се вижда доста добре. И аз виждах чудесно навън, защото не бях светнала лампата.
— И какво видяхте? — пита Расбак.
— Една кола. Видях една кола, която минаваше по алеята.
— Къде точно беше колата? В каква посока се движеше?
— Караше по алеята към онази къща, която е след тази на семейство Конти. Може би идваше от техния гараж, а може би от някоя къща по-нататък — по алеята сигурно има още десетина гаража като техния.
— Каква беше колата? — пита Расбак, като вади бележника си.
— Не знам. Не разбирам много от коли. Иска ми се мъжът ми да я беше видял, той щеше да ви бъде по-полезен.
— Можете ли да ми я опишете?
— По-скоро малка кола, тъмна на цвят, поне така мисля. Но не беше със светнати фарове — точно затова я забелязах. Помислих си, че е странно да кара със загасени светлини.
— Успяхте ли да видите шофьора?