— О, не знам. Не го виждах, когато влизаше там.
— С изключение на вас и вашия съпруг, както и на Нико и Мей, разбира се, знаете ли дали някой друг е бил наясно, че бебето е останало само в къщата на съседите?
— Не знам за такъв човек. Имам предвид, кой друг би могъл да знае за това?
— Това ли е всичко, госпожо Стилуел? Има ли нещо друго, което да добавите?
Тя поклаща глава.
— Не, съжалявам. На мен ми се стори съвсем обикновена вечер. Как би могъл някой да си помисли, че може да се случи нещо подобно? Струва ми се невъзможно.
— Благодаря ви за отделеното време — казва Расбак и се изправя, за да си тръгне, като ѝ подава визитната си картичка. — Ако си спомните още нещо, каквото и да е, обадете ми се.
След като излизат от къщата, Дженингс хвърля един поглед към Расбак и повдига вежди.
— Вярваш ли ѝ? — пита го Расбак.
— За кое по-точно? — отговаря другият мъж.
— За натискането в задния двор.
— Не знам. Защо да лъже? Освен това наистина е доста секси.
— Мен ако питаш, хората лъжат непрекъснато, често по необясними причини — отвръща Расбак.
— Ти мислиш ли, че лъже?
— Не. Но в нея има нещо, което не е съвсем както трябва, и не знам какво е то. Стори ми се притеснена, все едно не казва всичко, което знае.
Двамата спират на тротоара пред къщата, като говорят тихо помежду си.
— Въпросът е, ако приемем, че тя казва истината, защо Нико е решил да я сваля точно след дванадесет и тридесет? Дали го е направил, защото е нямал никаква представа, че отвличат бебето му горе-долу по същото време, или го е направил, защото току-що е предал бебето на съучастника си и е искал да създаде впечатление, че точно в този момент нищо не го притеснява?
— А може и да е социопат — предполага Дженингс. — Може да е предал бебето на съучастника си и това наистина да не го е притеснявало.
Расбак кимва:
— Може би.
Единадесета глава
Мей и Нико чакат в дневната, до телефона. Ако похитителят се обади, Расбак или някой друг ще съветва Нико какво да говори. Но похитителят не се обажда. Обаждат се роднини и приятели, репортери и откачалки, но никой не твърди, че е похитителят на бебето.
Ако той наистина се обади, с него ще говори Нико. Мей не вярва, че ще издържи; никой не вярва, че Мей ще издържи. Полицаите не ѝ се доверяват, че ще запази самообладание и ще следва инструкциите им. Тя е твърде емоционална и понякога се доближава до истерията. Нико разсъждава по-рационално.
Около десет вечерта телефонът звъни. Нико протяга ръка към слушалката. Всички забелязват, че ръката му трепери.
— Ало? — казва той.
От другата страна на линията се чува единствено дишане.
— Ало! — извиква Нико. — Кой се обажда?
Човекът от другата страна на линията затваря.
— Какво обърках? — пита Нико, стреснат.
Расбак веднага се озовава до него.
— Нищо не сте объркал.
Нико се изправя и започва да кръстосва дневната.
— Това вероятно не беше похитителят — успокоява го Расбак. — Сигурно е бил някой, който се обажда без причина, просто за удоволствие. Вероятно ще звънят доста такива хора. Ако наистина е бил похитителят, ще се обади пак. Той също се притеснява.
Следователят не откъсва поглед от съпруга. Нико е много разтревожен, което е разбираемо. Подложен е на силно напрежение. Поел е голяма отговорност. Ако всичко това е представление, мисли си Расбак, той е много добър актьор. Не прилича на социопат. Практически всички социопати, с които се е сблъсквал следователят — а работата му е такава, че се е сблъсквал с доста — се отличаваха със самоувереност, дори мания за величие. Нико изглежда така, сякаш всеки момент ще се срине от напрежение. Мей тихо плаче на дивана, като се поклаща напред-назад.
Особено го дразни това, че разполага с толкова оскъдни улики, с които да работи. Няма никакви отпечатъци от пръсти или от обувки, няма коса, нишки — само следите от гуми на пода на гаража, които не отговарят на гумите на семейното ауди.
Старателната полицейска работа е разкрила, че никой от собствениците на гаражи с изход към алеята зад къщите не е шофирал колата си в 00:35 предишната нощ. Алеята се използва и от други хора, не само от собствениците на гаражи — в двата си края тя излиза на две успоредни пресечки и шофьорите минават по нея, за да избегнат проблема с еднопосочните улици. Пола Демпси е единственият им свидетел, който е видял колата във въпросния час. Въпреки това Расбак си мисли, че нейната информация е надеждна.
Може би, мисли си той, никога няма да се обади похитител. Може би родителите са убили бебето и са се обадили на някого, за да им помогне да се отърват от трупа, а всичко това е сложна схема, за да отклонят подозренията от себе си. Проблемът е, че Расбак вече се е сдобил със записите от телефонните компании и нито един от двамата не е използвал стационарен или мобилен телефон, за да се обади на някого след шест часа предишната вечер, освен на телефона за спешни случаи 911.