А това означава, че ако наистина те са го направили, вероятно не са го направили спонтанно. Може би всичко е било планирано от самото начало. Или пък Нико е разполагал с мобилен телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен, и се е обадил от него. Но не бяха открили такъв. Това не означаваше, че не го е имало. Ако някой му беше помогнал да се отърве от тялото, той със сигурност му се беше обадил, за да дойде.
Телефонът звъни още няколко пъти. Някои от хората, които се обаждат, им казват, че са убийци и трябва да престанат да разиграват полицията. Други го съветват да се молят на Бог. Трети им предлагат услугите на екстрасенс срещу съответното заплащане. Но не се обажда никой, който да твърди, че е похитителят.
Най-сетне Мей и Нико се качват на горния етаж, за да си легнат. Нито един от двамата не е спал през последните двадесет и четири часа, както и предишния ден. Мей се е опитвала да си легне, но не е успявала да заспи. Мозъкът ѝ продължава да се измъчва от тревожни мисли. Представя си бебето си и не може да повярва, че не е в състояние да го докосне. Не знае къде е то, нито дали е добре. За една майка това е истинско мъчение. Кой може да ѝ причини подобно нещо? Кой я мрази толкова много?
Сега Мей и Нико лежат облечени един до друг, готови да скочат, ако телефонът звънне. Прегръщат се и си шепнат.
— Искам да се видя с доктор Лъмсден — казва Мей.
Нико я притегля по-близо до себе си. Не знае какво да каже. Разбира, че Мей трябва да се срещне със своя психиатър, но как точно да го направят? Как да излезе от къщата, без да бъде забелязана от репортерите? Дали да им позволи да я проследят до кабинета на психиатъра? Той се тревожи за нея. Тревожи се, че ако всичко това продължи твърде дълго, ще я съсипе напълно. Ако не си върнат Кора жива и здрава, при това скоро, какво ще стане с Мей?
— Не знам, мила — шепне Нико. — Как ще отидеш на лекар, когато всички онези репортери са навън?
— Не знам — простенва отчаяно Мей.
Тя също не иска репортерите да я проследят до кабинета на нейния психиатър. Тревожи се за това, че медиите могат да се доберат до информацията за следродилната ѝ депресия. Тя видя на какво са способни заради грешката с бодито. До този момент единствените, които знаят за депресията, са тя самата и Нико, майка ѝ, психиатърът и фармацевтът, от когото си взима лекарствата. Както и полицията, разбира се — те бяха претърсили къщата им, когато отвлякоха бебето, и бяха открили лекарствата ѝ.
Ако не се лекуваше от следродилна депресия, дали полицаите щяха да кръжат около тях като лешояди? Вероятно не. Тя е виновна, че са под подозрение. Полицията няма друга причина да ги подозира. Освен ако не е заради това че оставиха бебето само вкъщи. За това беше виновен Нико. Значи и двамата носят вина за подозренията, които се стовариха толкова несправедливо върху тях.
Мей може и да се чувства така, все едно не струва нищо, може и да е съсипана, но наистина отчаяно обича дъщеря си. Любовта, която изпита към новороденото си бебе — щастието и еуфорията — бяха по-силни и интензивни от всяко друго чувство, което беше изпитвала до този момент. Но отговорността, която усещаше, беше смазваща. Кора беше капризно бебе, което изискваше повече грижи от повечето други. Непрекъснатото недоспиване предизвикваше постоянно изтощение. Нико беше започнал отново да ходи на работа и дните ѝ се струваха непоносимо дълги. Мей запълваше часовете, доколкото ѝ стигаха силите, но се чувстваше самотна. Усещаше как се свлича все по-надолу и по-надолу… Всички дни започнаха да ѝ се струват еднакви. Не можеше да си спомни някога да са били различни и не можеше да си представи някога да станат други. Не искаше да се обажда на майка си да дойде да ѝ помогне, а майка ѝ не се обади, за да предложи. Беше твърде заета с приятелите си, с клуба и играта на голф. В поговорката се казва, че трябва цяло село, за да се отгледа едно дете, но какво се беше случило със селото? Беше изчезнало без следа. Мей се бореше, но не успяваше. Изпитваше срам, че не се справя добре. Можеше да наеме някого да ѝ помага, но това щеше да бъде излишен разход и щеше да я накара да се чувства неадекватна. Затова тя продължаваше да се бори, както се очакваше от нея. Тя също го очакваше от себе си. Беше съвсем сама и това беше съсипващо за нея.