— Не искам да си направите погрешните изводи — продължава Нико.
— Добре — отговаря следователят.
Нико дълбоко си поема дъх, преди да започне.
— Когато поставиха диагнозата на Мей преди няколко месеца, диагнозата за следродилна депресия, това наистина ме стресна.
Расбак кимва:
— Съвсем разбираемо.
— Имам предвид, че нямах никакъв опит с подобни неща. Тя беше много потисната, нали разбирате, плачеше непрекъснато. Изглеждаше някак безжизнена. Притеснявах се за нея, но си мислех, че просто е изтощена и това е временно състояние. Мислех си, че ще го преодолее. Предложих ѝ да намерим някой да ѝ помага през деня, може би да си наемем едно момиче, но тя не искаше да чува за това.
Следователят не пропуска нито една дума от казаното.
Нико продължава, като се чувства все по-притеснен.
— Когато тя ми сподели, че според нейния психиатър страда от следродилна депресия, аз не исках да го превръщаме в проблем, нали разбирате? Исках да я подкрепя. Но се притеснявах, а тя не ми казваше много. Реших да проверя в интернет, но не у дома, защото не исках тя да разбере, че търся информация за това и се тревожа. И го направих от компютъра в офиса.
Историята не върви добре. Звучи така, все едно се съмнява в Мей, все едно не ѝ вярва. Звучи така, все едно двамата крият тайни един от друг.
Расбак отвръща на погледа му с непроницаемо изражение. Нико не може да разбере какво си мисли следователят. Това го изнервя.
— Това е, просто исках да знаете, ако проверявате компютъра ми на работа, защо съм разглеждал всички онези сайтове за следродилна депресия. Опитвах се да разбера какво преживява тя.
— Разбирам — кимва Расбак, все едно наистина го разбира напълно.
Но Нико не е убеден за какво си мисли всъщност.
— Защо искате да ми кажете, че сте търсил информация за следродилната депресия в офиса си? — пита го Расбак. — Това ми се струва съвсем естествено във вашето положение.
Нико усеща ледена тръпка. Дали току-що не е утежнил положението си? Дали просто няма да ги накара да поискат да проверят компютъра му в офиса? Дали трябва да продължи да обяснява и за линковете към случаите на убийства, или просто да остави нещата така? За миг изпада в паника и не знае как да продължи. После решава, че вече е прецакал предостатъчно.
— Просто си помислих, че трябва да ви кажа, това е — изсумтява Нико и се изправя, за да си тръгне, ядосан на себе си.
— Почакайте — казва следователят. — Може ли да ви попитам нещо?
Нико сяда обратно на мястото си.
— Заповядайте.
— Става дума за снощи, когато сте се върнал в къщата на вашите съседи, след като сте нагледал бебето в дванадесет и половина.
— Да, и?
— За какво разговаряхте двамата със Синтия там?
Въпросът кара Нико да се почувства неудобно. За какво си бяха говорили? Защо го питаше за това?
— Защо искате да знаете за какво сме разговаряли?
— Спомняте ли си?
Нико не може да си спомни. Като цяло не си спомня да са говорили много.
— Не знам. Обикновени неща. Бърборехме си. Не беше нищо важно.
— Тя е много привлекателна жена, не смятате ли?
Нико не отговаря.
— Не смятате ли?
— Предполагам, че е така — кимва Нико.
— Казвате, че не си спомняте да сте видял или чул нещо, когато сте били в задния двор снощи във времето малко след дванадесет и тридесет и малко преди един часа сутринта.
Нико навежда глава и не поглежда следователя. Знае накъде водят тези въпроси. Започва да се поти.
— Казахте… — следователят разлиства бележника си, преди да продължи. — Казахте: „Не обърнах внимание“. Защо не обърнахте внимание?
Какво трябва да направи сега, по дяволите? Той знае какво намеква следователят. Но Нико не казва нищо като истински страхливец. Въпреки това усеща как пулсират вената на слепоочието му и се пита дали следователят забелязва това.
— Синтия твърди, че сте я свалял, че сте ѝ направил сексуално предложение, докато сте били в задния двор.
— Какво? Не, не съм.
Нико рязко вдига глава и поглежда Расбак.
Следователят отново проверява в бележките си и прелиства няколко страници.
— Тя твърди, че сте я галил по краката, че сте я целувал и сте я дръпнал в скута си. Казва, че сте бил доста настоятелен и сте се отнесли.
— Това не е вярно!
— Не е вярно? Значи не сте я целувал? И не сте се отнесли?
— Не! Имам предвид, че… не съм я свалял аз, а тя сваляше мен.
Следователят не отговаря. Нико започва да заваля думите в бързината да се защити, като през цялото време си мисли: „лъжлива кучка“.
— Изобщо не се случи така. Тя ме сваляше. Спомням си, че дойде и седна в скута ми. Аз ѝ казах, че не бива да седи в скута ми, и се опитах да я избутам. Но тя ми хвана ръката и я пъхна под полата си. Беше облечена с една дълга рокля с цепка отстрани.