Нико знае, че следователят е виждал него и тъста му в една и съща стая. Няма смисъл да се опитва да го излъже.
— Не се харесваме.
— Но въпреки това те ви дадоха петстотин хиляди долара назаем? — казва следователят и повдига вежди.
— Майката и доведеният баща на жена ми ги дадоха на нас, а не на мен. Те имат пари. И обичат дъщеря си. Искат тя да живее добре. Моят бизнес план беше солиден. За тях това беше добра инвестиция. Както и инвестиция в бъдещето на дъщеря им. Сделката беше удовлетворителна за всички замесени в нея.
— Но не е ли вярно, че вашият бизнес изпитва отчаяна нужда от финансова инжекция? — пита го Расбак.
— В днешно време всеки бизнес има нужда от финансова инжекция — отговаря Нико почти с горчивина.
— Не сте ли на ръба да изгубите компанията, която сте изградили с толкова много време и усилия?
— Не, не мисля.
— Не, не мислите?
— Не.
Нико се пита откъде следователят разполага с тази информация. Бизнесът му наистина изпитва затруднения. Но доколкото знае, полицията няма съдебно разрешение да проверява финансовите му отчети или банковите документи. Дали само предполага, че е така? С кого е разговарял?
— Съпругата ви знае ли за финансовите затруднения на вашия бизнес?
— Не напълно — отговаря Нико и неудобно се размърдва на мястото си.
— Какво имате предвид? — пита следователят.
— Знае, че в последно време бизнесът не върви страхотно. Но не съм я обременявал с подробности.
— Защо?
— Защото имаме новородено дете, за бога! — тросва се Нико. — А тя страда от депресия, както вече знаете. Защо да ѝ казвам, че бизнесът ми има проблеми?
— Разбирам — казва Расбак. — Обърнахте ли се за помощ към родителите ѝ?
Нико отбягва въпроса. Вместо това казва:
— Вярвам, че ситуацията ще се промени.
Расбак не настоява повече.
— Да поговорим малко за жена ви — предлага той. — Казвате, че тя страда от депресия, което беше потвърдено от нейния психиатър. Доктор…
Той поглежда в бележките си.
— … Лъмсден.
— Да, както знаете — отговаря Нико.
— Можете ли да ми опишете нейните симптоми?
Нико неспокойно се размърдва на неудобния метален стол. Чувства се като червей на маса за дисекция.
— Както вече ви казах, тя беше тъжна, плачеше много, изглеждаше безжизнена. Понякога направо смазана. Не спеше достатъчно. Кора е доста капризно бебе.
Когато казва последното, той изведнъж си спомня, че тя е изчезнала, и му се налага да замълчи за момент, за да си върне контрола върху себе си.
— Предложих да намерим някого да ѝ помага, така че да може да подремва през деня, но тя не искаше. Според мен за нея беше важно да знае, че може да се справя сама, без външна помощ.
Той се замисля за момент, преди да продължи:
— След това ѝ предложих да намерим някого, който да помага за домакинството, а не с бебето, но според нея тя трябваше да може да се справя и с това.
— Страдала ли е по-рано съпругата ви от психически заболявания?
Нико стреснато вдига очи.
— Какво? Не. Страдала е от лека депресия, както милиони други хора.
Гласът му е твърд.
— Но психически заболявания, не.
На Нико не му харесва онова, за което намеква следователят. Той се стяга в очакване на следващите му думи.
— Следродилната депресия се смята за психическо заболяване, но нека не се хващаме за думите.
Расбак се обляга назад на стола си и поглежда Нико, все едно иска да каже: „Може ли да си говорим откровено?“.
— Случвало ли ви се е да се притеснявате, че Мей може да направи нещо лошо на бебето или на себе си?
— Не, никога.
— Въпреки че сте потърсил информация за следродилната психоза в интернет?
Значи все пак са проверили компютъра му.
— Не. Вече ви казах за това… Когато поставиха диагнозата на Мей, ми се искаше да науча повече за нея, така че потърсих информация за следродилната депресия. Знаете как е в интернет, едно нещо води към друго. Човек следва линковете. Просто бях любопитен. Не съм чел онези истории за жените, които са се побъркали и са убили децата си, защото съм се притеснявал за Мей. По никакъв начин.
Расбак го гледа вторачено, без да казва нищо.
— Вижте, ако се притеснявах, че Мей може да направи нещо лошо на нашето бебе, нямаше да я оставям сама с него вкъщи по цял ден, нали така?
— Не знам, нямаше ли?
Ръкавиците са свалени. Расбак го гледа в очакване на отговора.
Нико яростно отвръща на погледа му.
— Ще ни предявите ли някакво обвинение? — пита Нико.
— Не, засега не — отговаря следователят. — Можете да си тръгвате.