Всички последвали събития сякаш са обгърнати в усещане за нереалност. Уютният дом на Мей и Нико се е превърнал в местопрестъпление.
Бебето им е изчезнало. Как е възможно това? Животът им никога повече няма да бъде същият.
Мей седи на дивана в дневната. Някой е загърнал раменете ѝ с одеяло, но тя продължава да трепери. В шок е. Пред къщата им е спряна пожарна кола, която мига с червените си светлини и сигнализира на целия квартал за кризисната ситуация. Червените светлини пулсират през панорамния прозорец и обикалят стените на стаята. Мей седи на дивана и ги гледа втренчено, като хипнотизирана.
Гласът на Нико трепери и той не знае какво да прави с ръцете си, докато дава на полицаите кратко описание на бебето — шестмесечна възраст, руса коса, около седем килограма, обуто с еднократна пелена и облечено в бледорозово боди без картинки. От креватчето липсва и едно чисто бяло тънко лятно бебешко одеяло.
Малката къща е пълна с полицейски служители. Те се разпръскват и методично се заемат да претърсят жилището. Носят ръкавици от латекс и използват комплекти за събиране на улики. Истеричният опит на Мей и Нико да претърсят къщата сами в продължение на няколко минути, преди да пристигне полицията, не беше дал резултат. Но това са експерти по криминалистика. Те действат бавно; те не търсят Кора, те търсят улики. Бебето вече го няма.
Нико сяда до Мей на дивана и я обгръща с ръка, за да я притисне до себе си. Тя иска да се отдръпне, но не го прави. Оставя ръката му на раменете си. Как би изглеждало, ако се отдръпне? Усеща миризмата на алкохол, която се носи от него.
Мей вече обвинява себе си. Иска ѝ се да обвини Нико, но тя е майката; тя носи отговорността. Нико не е особено отговорен човек. Тя трябваше да си остане вкъщи. Не — трябваше да вземе Кора заедно с тях, а Синтия да върви по дяволите. Не ѝ се вярва, че Синтия щеше наистина да ги изгони и да провали празника на Греъм. Осъзнава го едва сега, когато е твърде късно.
Ще ги обсъждат — и хората от полицията, и всички останали. Така им се пада, като си оставят бебето само вкъщи. Тя би си помислила същото, ако се беше случило на някой друг. Знае колко безпощадно осъдителни са майките, колко е приятно да седнеш и да критикуваш някого. Замисля се за майките от нейната група, които се срещат заедно с бебетата си веднъж седмично, за да пият кафе и да клюкарстват; представя си какво ще си кажат за нея. Ще се наложи да спре да ходи там.
Един следовател сяда на стола срещу тях, представя се, навежда се напред и ги подканва:
— Разкажете ми какво се случи.
Мей моментално забравя името на следователя или по-скоро изобщо не му обръща внимание. Чува единствено „следовател“. Опитва се да се концентрира върху загриженото му лице. Опитва се да мисли. Но не може да мисли. Едновременно е обезумяла и вцепенена. Оставя на Нико да разкаже.
— Бяхме в къщата до нас — започва притеснено Нико. — При съседите.
После млъква.
— Да? — казва следователят.
Нико се колебае.
— Къде беше бебето? — пита следователят.
Нико не отговаря. Не иска да каже.
Мей отговаря вместо него, докато сълзите се стичат по лицето ѝ.
— Оставихме я тук, в креватчето ѝ, с бебефона.
Тя не откъсва очи от лицето на следователя, за да улови някаква реакция, но то не издава нищо.
— Другият бебефон беше с нас, а освен това непрекъснато я наглеждахме. На всеки половин час.
Тя поглежда към Нико.
— Не си представяхме, че… — започва, но не успява да довърши.
— В колко часа я нагледахте за последно? — пита следователят и изважда малък бележник от вътрешния джоб на сакото си.
Мей мачка в ръцете си една усукана салфетка.
— Аз я нагледах в полунощ — отговаря. — Помня точно часа. Бяхме я наглеждали на всеки половин час и тогава беше мой ред. Тя беше добре. Спеше.
— Аз я нагледах отново в дванадесет и половина — казва Нико.
— Напълно ли сте сигурен за часа? — пита следователят.
Нико кимва утвърдително.
— Както и че това е бил последният път, в който някой я е нагледал, преди да се приберете вкъщи?
— Да — отговаря Нико, като нервно прокарва пръсти през тъмната си коса. — Отидох да я нагледам в дванадесет и половина. Беше мой ред. Имахме си разписание.
— Той отиде в дванадесет и половина — потвърждава Мей.
— Колко сте пили тази вечер? — обръща се следователят към Нико.
Лицето на Нико почервенява.
— Съседите бяха устроили малко празненство. Изпих няколко чаши — признава си той.
Следователят се обръща към Мей.