Тя обикаля къщата, зашеметена от недоспиване, като прибира разни неща по местата им и мие чашите от кафе в умивалника. Телефонът в кухнята звънва и Мей замръзва на мястото си. Поглежда дисплея, за да види кой се обажда. Майка ѝ. Тя се поколебава, защото не е сигурна дали иска да вдигне. Най-сетне, на третото иззвъняване, вдига слушалката.
— Ало.
— Мей! — казва майка ѝ.
Мигновено я обзема усещане за безнадеждност. Защо вдигна? Точно в момента не може да се разправя с майка си. Тя вижда как Нико бързо слиза по стълбите, а по погледа му си личи, че е съвсем буден. „Майка ми“, произнася тя беззвучно и му махва да я остави. Той се обръща и се качва обратно на горния етаж.
— Здравей, майко.
— Как си, Мей?
— А ти как мислиш?
— Знам, скъпа. Толкова съжалявам. Иска ми се да можех да помогна с нещо.
— Знам, майко.
Настъпва кратко мълчание, после майка ѝ казва:
— Баща ти все още е много ядосан за това, че са ви привикали на разпит в полицията.
— Знам, мамо, каза ми още вчера — отговаря уморено Мей.
— Да, но той не спира да говори за това.
Тя се поколебава, все едно иска да каже още нещо.
— Какво има? — настръхва Мей.
— Той казва, че трябва да се съсредоточат върху издирването на Кора, вместо да тормозят майката.
— Те просто си вършат работата.
— Този следовател не ми харесва — казва несигурно майка ѝ.
Мей се отпуска на един от столовете в кухнята изтощена. Майка ѝ продължава:
— Мисля, че трябва да дойда при теб, да си направим чай и да си поговорим насаме. Само двете, без баща ти. Нико у дома ли е?
— Не, мамо — казва Мей.
Безпокойството стяга гърлото ѝ.
— Днес не мога. Изтощена съм.
Майка ѝ продължава:
— Знам, че грижите на баща ти понякога изглеждат прекалени.
Тя помълчава, после добавя:
— Понякога се питам дали беше правилно да не му казваме всичко, когато беше по-малка.
Мей замръзва. После казва:
— Трябва да затварям.
Тя прекъсва връзката и застава до умивалника в кухнята, откъдето гледа през прозореца в задния двор и трепери много дълго време.
Пощальонът стои пред входната врата и се опитва да набута всички писма през процепа във вратата. Мей стои в кухнята и го наблюдава. Би могла да отвори вратата и да вземе пощата от него, за да го улесни, но не иска да го прави. Знае, че всички писма са изпратени от хора, които я мразят. В този момент пощальонът вдига поглед и я вижда през прозореца. Очите им се срещат само за миг, после той отново свежда поглед и продължава да набутва писмата през процепа. Двамата със същия този пощальон преди си говореха любезно — преди по-малко от една седмица. Но сега всичко е различно. Писмата са се посипали на пода пред вратата на разбъркана купчина. Той се мъчи да избута един голям дебел плик през процепа, но не успява. Избутва го само до половината, оставя го така, обръща се и продължава по пътя си към следващата къща.
Мей стои и гледа купчината писма на пода и дебелия плик, който стърчи от процепа. Заради плика капакът не може да се затвори, а тя не иска репортерите да надничат в къщата и да я гледат. Приближава се до вратата и се опитва да го издърпа. Пликът е от онези, които имат найлонова подплата с въздушни мехурчета, за да запази съдържанието непокътнато. Заседнал е в процепа и не може да бъде издърпан навътре. Ще се наложи да отвори вратата и да го дръпне от външната страна. Тя поглежда навън през прозореца, за да провери дали пред къщата има още някой. Репортерите, които се въртяха там по-рано сутринта, докато полицаите си прибираха нещата, вече са си тръгнали. Може би всички са отишли заедно в кафенето зад ъгъла, за да ги обсъждат. Във всеки случай, в момента навън е пусто. Мей отваря вратата, издърпва плика от процепа, бързо се шмугва обратно, затваря вратата и отново я заключва.
Без да се замисля, отваря плика.
В него има едно ментовозелено боди.