Нико прекъсва връзката и отново подкарва колата.
Тридесет минути по-късно пристига на мястото на срещата. Пътят дотам е половин час извън града по магистралата и още почти тридесет минути на север по едно по-малко междуградско шосе, а след това по един страничен селски път. На мястото има стара изоставена ферма с дървена барака за селскостопански машини, построена от едната страна на дългата алея за коли пред фермата. Нико се доближава до бараката и паркира автомобила. Оставя парите в багажника. Мястото изглежда изоставено.
Той слиза от колата и се доближава пеша до бараката. Вътре е тъмно, особено в сравнение с ярката слънчева светлина навън. Той се вслушва внимателно. Нищо. Може би тя спи. Когато очите му свикват със слабата светлина, той различава детското столче за кола, оставено направо на пръстения под в далечния ъгъл — върху дръжката от горната му страна е преметнато бяло бебешко одеяло. Той го разпознава — наистина е на Кора. Втурва се към столчето, протяга ръка и дръпва одеялото.
Столчето е празно. Изправя се, обзет от ужас. Чувства се така, все едно някой му е изкарал въздуха. Столчето е там, нейното одеяло е там, но Кора я няма. Какво е това, някаква долна шега? Или съучастникът му го е предал? Сърцето на Нико бие толкова силно, че го чува в ушите си. Той просто не може да повярва, че я няма.
Чува нещо зад гърба си. Обръща се точно навреме, за да види някакъв мъж с тъмна скиорска маска, който вдига ръка, за да го удари. Нико тежко пада на пода. Не е изгубил съзнание, но не може да помръдне. Тромаво обръща глава към предната част на бараката. Чува как се отваря багажникът на колата, после как изваждат пликовете от него. Чува друга кола, която се показва зад бараката и бързо се отправя по алеята. После припада.
Когато Нико се свестява няколко минути по-късно — не знае колко точно — той бавно се изправя на колене, а после и на крака. Усеща се безсилен и замаян, главата му се цепи от болка. Колата му е там, с отворен багажник. Парите — пет милиона долара — са изчезнали. Естествено. Нико е сам в бараката, с празното столче за кола и бебешкото одеяло на Кора. Но Кора я няма. Мобилният му телефон е в колата, но той не намира сили да се обади на Мей.
Трябва да се обади в полицията, но не иска да направи и това.
Той е глупак. Свлича се на колене на земята и започва да ридае.
Мей чака, трескава от нетърпение. Задушава се от присъствието на майка си, така че се отдръпва от нейната прегръдка и започва да кръстосва стаята, като кърши ръце от притеснение. Какво става? Защо се бавят толкова? Нико трябваше да се обади още преди двадесет минути. Нещо се е объркало.
Родителите ѝ също са разтревожени.
— Какво прави той, по дяволите? — изръмжава Ричард. — Ако не отиде да я вземе, защото се страхува, че съм изпратил полицията, ще го удуша със собствените си ръце.
Доведеният баща на Мей добавя:
— Не съм казвал на полицията, заклевам се!
— Знам, татко — казва Мей. — Да се обадим ли на мобилния му телефон?
— Не знам — отговаря Ричард. — Нека да му дадем още няколко минути.
Пет минути по-късно вече никой не издържа на напрежението.
— Ще му се обадя — казва Мей. — Трябваше да я вземе преди половин час. Ами ако нещо се е объркало? Ами ако са го убили? Той щеше да се обади, ако можеше. Сигурно се е случило нещо ужасно!
Майката ѝ скача от мястото си и се опитва да я обгърне с ръце, за да я успокои, но дъщеря ѝ не иска това и се отдръпва почти насилствено.
— Ще му се обадя — заявява решително тя и взима мобилния си телефон.
Телефонът на Нико звъни продължително. После се включва гласова поща. Мей е толкова зашеметена, че не може да направи нищо друго, освен да гледа право пред себе си.
— Не вдига — казва тя.
Цялото ѝ тяло трепери.
— Вече трябва да се обадим в полицията — прошепва Ричард, който изглежда съкрушен. — Няма значение какво е казал Нико. Може би той е в опасност.
Изважда собствения си мобилен телефон и се обажда на следовател Расбак, когото е записал в контактите си.
Расбак вдига на второто позвъняване.
— Обажда се Ричард Уелс. Моят зет отиде да направи размяна с похитителите. Трябваше да ни се обади поне преди половин час. Страхуваме се, че нещо се е объркало.
— Господи, защо не ни казахте за това? — казва Расбак. — Няма значение. Кажете ми подробностите.
Ричард му съобщава мястото на срещата и бързо му разказва за бодито, пристигнало по пощата с прикрепена бележка.
— Тръгвам веднага. Междувременно ще изпратим местната полиция незабавно да отиде на мястото на срещата — обяснява Расбак.