— А вие? Пила ли сте нещо тази вечер?
Лицето ѝ пламва. Кърмачките не бива да пият. Иска ѝ се да излъже.
— Пих малко вино с храната. Не знам колко точно — отговаря. — Бяхме на вечеря.
Тя започва да се пита колко пияна изглежда и какво ли си мисли за нея този следовател. Сеща се за повръщаното в детската стая на горния етаж. Дали подушва алкохола в дъха ѝ така, както самата тя подушва Нико? Сеща се за строшеното огледало в банята на горния етаж, за окървавената си ръка. Срамува се от начина, по който сигурно изглеждат в неговите очи — пияни родители, зарязали шестмесечната си дъщеря. Пита се дали ще повдигнат някакви обвинения срещу тях.
— Какво значение има това? — обръща се Нико към следователя.
— Възможно е да има отражение върху достоверността на отговорите ви — отвръща спокойно следователят.
Не ги съди. Просто се интересува от фактите, така изглежда.
— В колко часа си тръгнахте от празненството? — пита той.
— Беше почти един и половина — отговаря Мей. — Помня, защото постоянно проверявах на телефона си колко е часът. Исках да си тръгвам. Аз… аз трябваше да я нагледам в един часа, беше мой ред, но си мислех, че ще си тръгнем всеки момент, и се опитвах да накарам Нико да побърза.
Чувства се ужасно виновна. Ако беше отишла да нагледа дъщеря си в един часа, дали всичко това щеше да бъде предотвратено? От друга страна, можеше да бъде предотвратено по толкова много други начини, още преди да се стигне дотам.
— Обадили сте се на телефона за спешни случаи в 1:27 — казва следователят.
— Входната врата беше отворена — припомня си Мей.
— Входната врата беше отворена? — повтаря следователят.
— Беше отворена поне на три пръста. Сигурна съм, че заключих вратата, след като нагледах бебето в полунощ — казва Мей.
— Колко сигурна?
Мей се замисля. Сигурна ли беше? Когато за първи път видя отворената врата, тя си каза, че я беше заключила. Но сега, след всичко, което се случи, как може да е сигурна в каквото и да било? Тя се обръща към мъжа си:
— Сигурен ли си, че не остави отворена входната врата?
— Сигурен съм — отсича той. — Аз изобщо не влизах оттук. Нали знаеш, че когато отивах да я нагледам, минавах отзад?
— Влизал сте през задната врата? — повтаря следователят.
— Възможно е да не съм я заключвал всеки път — признава си Нико.
— Мамка му, ти сериозно ли? — казва Мей и се обръща срещу него.
Следовател Расбак наблюдава внимателно двойката. Има изчезнало бебе. Бебето е взето от креватчето си — поне ако се съди по думите на родителите му, Нико и Мей Конти — между приблизително 00:30 и 1:27 през нощта, от един или повече неизвестни извършители, докато родителите са били на вечеря у съседите. Входната врата е намерена отворена. Възможно е бащата да е оставил задната врата отключена — при пристигането си полицаите са я намерили затворена, но отключена. Майката несъмнено е съкрушена. Бащата също изглежда дълбоко разтърсен. Но цялостната ситуация е съмнителна. Расбак се пита какво ли се е случило наистина.
Полицай Дженингс мълчаливо му махва да се приближи.
— Извинете ме за малко — казва следовател Расбак и оставя скърбящите родители да седят притиснати един в друг на дивана.
— Какво има? — пита тихо Расбак.
Дженингс вдига едната си ръка, в която държи шишенце с хапчета.
— Намерих ги в шкафчето в банята — казва той.
Расбак взима прозрачното пластмасово шишенце от ръцете на Дженингс и се зачита в етикета. „Мей Конти, сертралин, 20 мг“. Расбак знае — защото в работа като неговата човек научава такива неща — че сертралинът е мощен антидепресант.
— Огледалото в банята е строшено — казва му Дженингс.
Расбак кимва.
— Нещо друго?
Дженингс поклаща глава.
— За момента нищо. Къщата изглежда чиста. След няколко часа ще научим повече от съдебните експерти.
— Добре — отговаря Расбак, като връща на Дженингс шишенцето с хапчета.
Той се връща при двойката на дивана и подновява разпита. Обръща се към съпруга, Нико Конти:
— Нико, какво направихте, след като нагледахте бебето в дванадесет и половина?
— Върнах се на празненството у съседите. Изпуших една цигара в задния двор на къщата им.
— Сам ли бяхте, докато пушихте?
— Не. Синтия излезе заедно с мен. Тя е тази, която ни покани на вечеря.
— Това непосредствено след дванадесет и половина ли се случи?
— Да, след дванадесет и половина — непосредствено след като бях нагледал Кора.
— Да, той излезе веднага, щом се върна, така че трябва да е било след дванадесет и половина — потвърждава Мей.