— Ще поддържаме връзка — добавя той, преди да затвори.
— Полицията вече пътува натам — казва бащата на Мей на дъщеря си. — Сега не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.
— Нищо няма да чакам — отговаря Мей. — Закарай ни с твоята кола.
Нико продължава да седи на земята, когато пред бараката спира полицейската патрулна кола. Дори не вдига поглед, толкова не го интересува какво става. Всичко свърши. Кора сигурно вече е мъртва. Явно е станал жертва на измама. Човекът, у когото е тя, вече е взел парите; няма никаква причина да запази живота ѝ. Ако изобщо е имало такава. Как можа да бъде толкова глупав? Защо се беше доверил на Брус Нийланд? Вече не си спомня защо се довери на Брус — умът му е спрял да работи, блокиран от скръбта и страха. Не му остава да направи нищо друго, освен да си признае. Мей ще го намрази и това ще я съсипе напълно. Толкова съжалява за всичко. За Кора, за Мей и за това, което им причини. Двете човешки същества, които обича най-много на целия свят. Беше алчен, но не искаше да навреди на никого. Искаше само достатъчно пари, за да спаси своя бизнес и да избегне срама от фалита. Беше успял да се убеди, че когато става дума за парите на родителите на Мей, това не е кражба — Мей и без това някой ден щеше да ги наследи, но те имаха нужда от част от тях още сега. Никой не биваше да пострада. Когато двамата с Брус бяха планирали всичко, Нико дори не си беше помислял, че Кора ще бъде в истинска опасност. Това трябваше да бъде престъпление без жертва.
Но сега Кора я няма. Той не знае какво е направил Брус. Не знае у кого е тя и дали изобщо е жива. Не знае как да я открие. Мей ще бъде съсипана. Неговият тъст ще побеснее от ярост, че Кора все още я няма, както и парите. А полицията… той ще трябва да си признае всичко.
От колата бавно излизат двама полицаи. Приближават се до Нико, който безжизнено седи на земята.
— Нико Конти? — пита единият полицай.
Нико не отговаря.
— Сам ли сте?
Нико не му обръща внимание. Полицаят вдига радиостанцията към устата си, а колегата му прикляква до Нико и пита:
— Ранен ли сте?
Но Нико е изпаднал в шок. Не казва нищо. Очевидно е плакал. Полицаят, който е останал прав, прибира радиостанцията, изважда оръжието си и влиза в бараката, като се опасява от най-лошото. Вижда столчето за кола и бялото одеяло, захвърлено на земята пред него, но в столчето няма бебе. Той бързо излиза обратно.
Нико все така не казва дума.
Скоро пристигат и други полицейски коли с мигащи светлини. На мястото идва и линейка и медицинският екип се заема да се погрижи за Нико, изпаднал в шок.
Малко по-късно пристига и колата на следовател Расбак. Той бързо излиза от нея и се обръща към полицейския служител, който отговаря за местопрестъплението.
— Какво се е случило тук?
— Не сме сигурни. Той отказва да говори. В бараката има детско столче за кола и бяло бебешко одеяло, но няма никаква следа от бебе. Багажникът на колата му е отворен и празен.
Расбак оглежда всичко наоколо и промърморва:
— Господи…
После придружава колегата си в бараката и вижда празното столче за кола и малкото одеяло, захвърлено на земята. Инстинктивната му реакция е на огромно съчувствие към мъжа, който седи на земята отвън, независимо дали е виновен, или не. Той очевидно е очаквал да си върне детето. Ако наистина е престъпник, явно е аматьор. Расбак отново излиза на яркото слънце, прикляква до Нико и се опитва да го погледне в очите. Но Нико не вдига глава.
— Нико — казва меко Расбак. — Какво се случи?
Но мъжът не му отговаря и дори не иска да го погледне.
Расбак и без това има доста добра представа какво се е случило. Изглежда е излязъл от колата си, влязъл е в постройката, за да вземе бебето, и похитителят, който поначало не е имал никакво намерение да връща детето, го е зашеметил и е взел парите, като е оставил Нико в плен на скръбта.
Бебето сигурно вече е било мъртво.
Расбак се изправя, изважда мобилния си телефон и неохотно се обажда на мобилния номер на Мей.
— Съжалявам — казва той. — Съпругът ви е добре, но бебето го няма.
Той чува от другата страна на линията как тя първо ахва, а после избухва в истерични ридания.
— Да се срещнем в полицейското управление — настоява той.
Понякога наистина мрази работата си.
Осемнадесета глава
Нико е в полицейското управление, в същата стая за разпит, на същия стол. Расбак седи срещу него на един от металните столове точно където беше преди няколко дни, когато Нико даде официалните си показания. Вторият полицай с него този път е друг човек.