— Какви например?
— Не смятате ли, че той донякъде ви манипулира, като не е честен с вас по отношение на своя бизнес?
— Не, не и ако не проявявам никакъв интерес към него. Вероятно се е опитвал да ме предпази, защото бях депресирана.
Расбак не казва нищо.
— Нико не ме манипулира — настоява Мей.
— А какво ще ми споделите за отношенията между Нико и вашите родители? Между Нико и баща ви?
— Вече ви казах, те не се харесват. Търпят се заради мен. Но вината за това е на моите родители. Каквото и да направи Нико, то все не е достатъчно добро за тях. За когото и да се бях омъжила, щеше да бъде така.
— Как смятате, каква е причината за това?
— Не знам. Просто са си такива. Искат да правят всичко вместо мен и съдят всички останали. Може би защото съм единствено дете. Държат да контролират всичко. Никога не са се доверявали на преценката ми.
— А защо никога не са се доверявали на преценката ви?
Тези въпроси предизвикват все по-силно раздразнение у Мей.
— Не зная — казва тя и яростно усуква салфетката. — Във всеки случай, това за бизнеса няма никакво значение. Моите родители са фрашкани с пари. Те винаги могат да ни помогнат, ако имаме нужда.
— Но биха ли го направили наистина?
— Разбира се. Ще трябва само да ги помоля за това. Родителите ми никога не са ми отказвали нищо. Извадиха пет милиона долара за Кора, без да се замислят.
— Да, така е — съгласява се следователят.
Той помълчава малко, преди да продължи:
— Разговарях с доктор Лъмсден.
Мей не отговаря. Усеща как кръвта се оттича от лицето ѝ, но си налага да изправи гръб на облегалката. Знае, че той блъфира. Няма начин нейният психиатър да каже нещо за нея на следовател от полицията. Срещу нея дори не е повдигнато някакво обвинение.
— Не искате ли да знаете какво ми каза тя за вас? — пита Расбак.
— Не ви е казала нищо за мен — отговаря Мей. — Тя няма право на това. Тя е моят психиатър и вие го знаете много добре. Защо си играете с мен по този начин?
— Права сте. Не мога да накарам вашия психиатър да наруши лекарската тайна. Тя отказа да разговаря с мен.
Мей се обляга назад на стола си и раздразнено, но самодоволно се усмихва на следователя.
— Но се питах дали вие самата не искате да ми кажете нещо — продължава той.
— Защо бих искала да говоря с вас за моите часове при психиатъра ми? Това не ви влиза в работата, по дяволите — казва остро Мей. — Имам лека форма на следродилна депресия, както много други млади майки. Това не означава, че съм направила нещо лошо на бебето си. Не искам нищо повече от това да си я върна.
— Просто… съществува вероятността Нико да е организирал да вземат бебето, за да ви предпази, в случай че все пак сте ѝ направила нещо лошо.
— Тогава как си обяснявате факта, че получихме бодито по пощата, както и това, че онези двама мъже са взели парите?
— Нико може да е инсценирал отвличането, след като бебето вече е било мъртво.
Тя го поглежда невярващо.
— Това е абсурдно! И аз не съм направила нищо лошо на детето си, господин следовател.
Расбак върти писалката между пръстите си, без да откъсва очи от нея.
— По-рано тази сутрин повиках на разпит майка ви.
Мей усеща как пребледнява.
Двадесета глава
Расбак внимателно наблюдава Мей. Бои се, че тя може да припадне. Предлага ѝ вода и изчаква цветът на лицето ѝ да се върне.
Естествено, че не беше стигнал доникъде с психиатъра. Нямаше какво да направи по този въпрос. Беше с вързани ръце. Можеше най-много да говори със специалисти, които не са я лекували, а те можеха най-много да направят предположение за нейното заболяване на базата на предписаните ѝ лекарства и медицинското ѝ досие. Но той нямаше достъп до нейното досие, така че и това беше проблем.
Не беше постигнал нищо повече и с майката, но Мей очевидно се страхуваше, че тя му е казала нещо. Значи криеше. Какво? Какво знаеше майката?
— Какво си мислите, че ми е казала? — пита Расбак.
— Не мисля, че ви е казала нещо — отговаря остро Мей. — Няма нищо за казване.
Той я гледа в продължение на няколко секунди. Мисли си колко е различна от майка си, която прави впечатление на безобидна богата жена, заета с обществена дейност и благотворителност, но в действителност е много по-лукава от дъщеря си. Очевидно по-малко емоционална, с по-трезво мислене. Тя беше влязла в стаята за разпити, беше се усмихнала ледено и след това му бе заявила, че няма какво да му каже. Разпитът беше особено кратък.
— Тя не спомена, че ще идва тази сутрин — казва Мей.