О, не. Господи, не.
Мей изтръгва решетката от мястото ѝ, пъха ръката си вътре и дръпва мобилния телефон от мястото му на вътрешната стена. Прилошава му. Вече няма как да се измъкне. Тя държи телефона в ръката си и го вдига към него обвинително, обляна в сълзи.
— Нико, какво е това?
Нико замръзва на мястото си. Не може да повярва, че наистина се случва. Изведнъж му се налага да се пребори с желанието си да се разсмее. Не, наистина — всичко вече е комично. Видеозаписът на Синтия. А сега и това. Какво може да ѝ каже, по дяволите?
— Така ли се уговаряте със Синтия? — обвинява го Мей.
Той я поглежда с широко отворени очи, объркан за миг. Спира се точно навреме, преди да извика: „Защо ми е мобилен телефон да се обаждам на Синтия, която живее в съседната къща?“. Колебанието му сякаш ѝ казва нещо друго.
— Или е някоя друга жена?
Нико не може да ѝ каже истината — мобилният телефон, който тя в момента държи в ръката си, беше единственият начин да се свързва със своя съучастник в отвличането на тяхното бебе. Онзи човек, който вече е мъртъв. Нико е скрил в стената мобилен телефон с предплатена карта, който не може да бъде проследен. Но тя си мисли, че е имал извънбрачна връзка. Инстинктивното му желание е да не ѝ позволява да се доближава до Синтия. Ще трябва да измисли нещо.
— Съжалявам — започва той. — Но не е Синтия, заклевам се.
Тя изкрещява и хвърля телефона по него. Апаратът го удря по челото и рикошира встрани. Нико усеща остра болка над дясното си око, но си го заслужава.
Гласът му става умолителен.
— Всичко свърши, Мей. Тя вече не значи нищо за мен. Беше само за няколко седмици — започва да лъже той, — веднага след като се роди Кора, а ти беше толкова изтощена… Беше грешка. Не исках да го правя, но то просто се случи.
От устата му излизат всички баналности, за които успява да се сети.
Тя го гледа втренчено, изпълнена с отвращение и ярост, по лицето ѝ се стичат сълзи, носът ѝ тече, а косата ѝ е разбъркана като гнездо.
— От сега нататък можеш да спиш на дивана — казва му Мей с глас, изпълнен с презрение. — Докато реша какво да направя.
Тя го избутва встрани, влиза в спалнята им и затръшва вратата. Той чува как я заключва отвътре.
Нико бавно вдига телефона от пода. Очите му горят от недоспиване и в тях напират нови сълзи. Зашеметен, той не може да повярва какви завои взима животът му. Синтия и видеозаписът. А сега и Мей, която е намерила телефона и си мисли, че той е имал извънбрачни връзки. А преди всичко това беше загубата на Кора и парализиращото чувство за вина.
Той разсеяно включва телефона и очертава фигурата за отключваното на дисплея. В телефона са записани всичките му обаждания — до един и същ номер. На нито едно от тях не е отговорено. Той вече знае защо. Брус Нийланд — Дерек Хониг — е бил убит, а бебето е било отвлечено.
Нико се опитва да разсъждава, въпреки страха и объркването си. Кой би могъл да знае, че бебето е в Брус? Дали той беше казал на друг за техния план и този човек го беше предал? Но защо да го прави? Струваше му се малко вероятно. Или беше проявил невнимание? Дали някой не беше видял бебето и не го беше познал? Нико просто не може да си представи, че някой е знаел за неговото малко момиченце, скрито в онази усамотена вила. Брус би трябвало да е напуснал техния квартал с колата си и вече да е излязъл от града към момента, в който беше открито нейното изчезване. Никой не би следвало да ги е видял. Кой е разбрал за това, по дяволите? Кой е взел Кора?
Нико разсеяно поглежда към мобилния телефон в ръката си и подскача, когато вижда пропуснато обаждане. Последния път го нямаше. Звукът на телефона е изключен, разбира се. Кой може да му се обади от телефона на Брус? Той натиска полето за връщане на обаждането, а сърцето му бие като чук в гърдите. Слуша как телефонът звъни веднъж, после два пъти.
А след това чува един познат глас, който казва:
— Чудех се кога ще се обадиш.
Мей плаче на леглото си, докато не заспива. Когато се събужда, навън е тъмно. Тя остава в леглото, като внимателно се ослушва за шумове в къщата. Пита се къде е Нико. Дали изобщо ще бъде в състояние да го погледне? Дали не трябва да го изрита от къщата? Тя лежи, притиска възглавницата към тялото си и обмисля ограничените си възможности за действие.
Ако го изрита точно сега, това няма да направи добро впечатление. Репортерите ще се нахвърлят върху тях като диви зверове. Така ще изглеждат по-виновни от всякога. Ако не бяха виновни, щяха ли да се разделят? Може би ще ги арестуват. Но дали това изобщо я интересува?