Въпреки всичко, Мей знае, че Нико е добър баща и обича Кора — и страда също толкова много, колкото нея самата. Тя знае, че той няма нищо общо с изчезването ѝ. Така че ще се наложи да се примири с присъствието му в къщата. Не може да го накара да си тръгне, поне засега, макар че от мисълта за него с друга жена ѝ се обръща стомахът.
Мей не вярва, че той има нещо общо с изчезването на Кора, независимо какво ѝ казаха в полицията с техните лукави въпроси и хипотези. Нико беше на празненството с нея, а Кора беше добре, когато я видя за последен път в полунощ. Нико я нагледа в дванадесет и половина и се върна в къщата на Синтия след няколко минути. Как може да е взел Кора? От полицията ѝ казаха, че според тях е имал съучастник. Придават особена важност на следите от гуми, открити в техния гараж, и на свидетеля, който е видял кола по алеята в 00:35 часа. Обещаха ѝ, че ще открият този съучастник. Попитаха я дали не знае кой може да е той. Очевидно не беше тя, защото тя не беше карала кола по алеята в 00:35. Но някой го беше направил и полицията смяташе, че в автомобила, минал по алеята в 00:35, е била Кора. Те допускат, че Нико е сложил Кора в него, но Мей не вярва в това.
Мей не може да си представи защо той би го направил. Не е възможно да е за пари — могат да получат пари от нейните родители, стига само да помолят за това. Нико никога не би сторил нещо лошо на Кора, никога. Тя не се съмнява, че той би дал живота си за нея и Кора. Изневерява ѝ — вече го знае със сигурност, но я обича и особено много обича тяхното дете. Когато си помисля за това, отново се разплаква. Не се съмнява в любовта на Нико, но той явно не може да си го държи в панталоните. Може би тя е виновна, защото стана толкова дебела, отпусната и апатична, след като се роди бебето. Може би не бива да го обвинява. Преди да се роди Кора, той никога не се отклоняваше от правия път. Вероятно тя очаква твърде много от него.
Не, дори за миг не може да повярва, че Нико е отвлякъл Кора за пари. От полицията предложиха и друга версия — че Нико прикрива нея самата, за да я защити. Предположиха, че може би тя е убила Кора, той я е открил мъртва и е накарал някого да се отърве от тялото, за да я прикрие. Опитаха се да посадят семената на съмнението в нея. Но това също няма как да бъде вярно. Кора беше добре. Беше съвсем добре в полунощ, когато я видя за последен път. Мей си напомня, че някой все пак им беше изпратил бодито по пощата. Някой беше оставил столчето за кола и беше взел парите, и това не бяха те. Полицията наистина се хващаше за сламки, като твърдеше, че Нико е накарал някого да скрие тялото на бебето, след като тя е убила дъщеря им, а после е пробвал да вземе и пари за откуп. Цялата история беше налудничава.
Мей се опитва да си спомни онази нощ. Лежи със затворени очи. За пръв път прави опит да се върне към онази стая в онази нощ. Досега избягваше спомена за нея. Но в момента си представя последния път, когато видя детето си. Кора беше в креватчето. В стаята беше тъмно. Кора лежеше по гръб, пълничките ѝ ръчички бяха вдигнати до главата, а русата ѝ коса бе залепнала на влажни къдрици по челото от жегата. Вентилаторът на тавана лениво се въртеше. Прозорецът на спалнята беше отворен, за да влиза нощният въздух, но въпреки това бе горещо като в пещ.
Мей си спомня. Тя стоеше до креватчето и гледаше надолу към миниатюрните юмручета на дъщеря си и голите ѝ извити крачета. Беше твърде горещо, за да я завива. Тя устоя на импулса да протегне ръка и да погали бебето по челото, защото се страхуваше да не я събуди. Искаше да я вдигне на ръце, да зарови лице във вратлето на детето и да се разридае, но се спря. Давеше се в собствените си чувства — най-вече любов и нежност, но освен това и безнадеждност, и отчаяние, и безсилие — и се срамуваше.
Докато стоеше до креватчето, тя се опитваше да не се обвинява, но ѝ беше трудно да не го прави. Все едно тя носеше вина, че не бе една от онези млади майки, преизпълнени с щастие. За това, че се оказа повредена. Но нейната дъщеричка — нейната дъщеричка беше съвършена. Нейното безценно малко момиченце. Бебето не беше виновно. Бебето не беше виновно за нищо.
Искаше ѝ се да остане в детската стая, да седне на удобния стол за кърмене и да заспи. Но вместо това бе излязла на пръсти от стаята и се беше върнала на празненството у съседите.
Мей не може да си спомни нищо повече за онази последна среща в полунощ. Не е разтърсвала бебето, нито го е изпускала. Поне тогава не. Дори не я вдигна от креватчето. Спомня си съвсем ясно, че не я докосна, когато отиде да я нагледа за малко в полунощ, защото се страхуваше, че може да я събуди. Бебето беше капризно, когато го нахрани в единадесет часа. Тогава се бе събудило и беше кисело. Мей беше накърмила дъщеря си, но тя не поиска да заспи след това. Беше се разхождала с нея на ръце, беше ѝ пяла. Може и да я е плеснала. Да, плесна я. Мей беше уморена и ядосана от онова, което се случваше на празненството. Плачеше. Не си спомня да е изпускала Кора или да я е разтърсвала. Но не може да си спомни и как е сменила дрешката на бебето. Защо? Ако не може да си спомни как я е преоблякла, какво друго не си спомня? Какво е направила, след като я плесна?