Когато полицията ѝ беше задала въпроса за розовото боди, тя им беше отговорила с това, което смяташе за истина: че я бе преоблякла. Често преобличаше бебето при последното хранене, след като ѝ смени пелената. Предполагаше, че и тогава е направила същото. Знае, че няма какво друго да е направила. Но наистина не може да си спомни за това.
Мей усеща вледеняващ полъх в душата си. Пита се дали все пак не е направила нещо на бебето по време на последното хранене в единадесет. Плесна я, но след това не може да си спомни нищо друго. Дали не е сторила нещо по-лошо? Дали? Дали не я е убила? Дали Нико не я е открил мъртва в дванадесет и половина, не е приел най-лошото и не я е укрил? Дали не се беше обадил на някого, за да я отнесе? Дали точно затова не беше искал да останат по-дълго на празненството, така че другият човек да има време да я прибере?
Мей отчаяно се опитва да си спомни дали бебето дишаше, когато я нагледа в полунощ. Но не може да си спомни. Не е сигурна. От това ѝ се гади.
Има ли кураж да попита Нико? Иска ли да знае истината?
Двадесет и пета глава
Когато чува гласа на своя тъст, Нико се свлича на пода. Не може да отговори. Не може да повярва какво се случва и е толкова объркан, че не знае какво да каже.
— Нико?
— Да.
Гласът му звучи като на мъртвец, дори за самия него.
— Знам какво си направил.
— Какво съм направил — повтаря с равен глас Нико.
Той продължава да се опитва да намери обяснение. Защо мобилният телефон на Брус е в бащата на Мей? Дали полицаите не са го намерили на местопрестъплението и не са му го дали? Капан ли е това?
— Отвлякъл си собственото си дете за откуп. Открадна от родителите на жена си. Все едно вече не сме ти дали предостатъчно.
— За какво говориш? — пита отчаяно Нико, като се опитва да спечели малко време и да измисли как да се измъкне от тази абсурдна ситуация.
Обзема го паника и се налага да се пребори с желанието си да прекъсне връзката. Но трябва да отрича, да отрича, да отрича. Няма доказателства за нищо. След това изведнъж си спомня за видеозаписа на Синтия. А сега и това обаждане по телефона. Какво точно означава това обаждане? Мозъкът му дава на късо, докато се опитва да го проумее. Ако полицията е открила телефона на Брус и в момента го подслушват, самият факт, че Нико вдигна телефона от другата страна, вече им дава необходимото доказателство за това, че е бил съучастник на Брус.
Но може би полицията не знае нищо за телефона. Изводите, които следват от това предположение, са смразяващи. Нико усеща как се вледенява.
— Престани, Нико — казва Ричард. — Поне веднъж в живота си се дръж като истински мъж.
— Откъде взе този телефон?
Мозъкът му се бори да запълни празнините. Ако полицията не е открила този телефон и не го е дала на Ричард, за да уловят Нико в капана, значи Ричард трябва да го е взел от Брус. Ричард е убил Брус.
— При теб ли е Кора, кучи сине? — просъсква отчаяно Нико.
— Не. Все още не. Но ще бъде — казва неговият тъст и горчиво добавя, — не и благодарение на теб.
— Тя е жива? — заеква невярващо Нико.
— Така мисля.
Нико ахва от облекчение. Кора е жива! Нищо друго няма значение. Единственото, което има значение, е да си върнат детето.
— Откъде знаеш? Сигурен ли си? — шепне Нико.
— Толкова, колкото изобщо е възможно, без да я държа в ръцете си.
— Откъде знаеш? — пита отчаяно Нико.
— Похитителите се свързаха с нас. Разбрали са от вестниците, че ние сме платили първия откуп. И искат още. Ще платим толкова, колкото поискат. Ние обичаме Кора, както знаеш.
— Не сте казали на Мей — проронва Нико, като продължава да се бори да осмисли най-новото развитие на събитията.
— Очевидно не сме. Знаем, че това не е лесно за нея, но всичко е в името на по-голямата цел.
— По-голямата цел? Каква по-голяма цел? — пита Нико.
— Истината, Нико. Тя е най-голямата ни цел. Трябва да спасим нашите момичета от теб — отговаря Ричард със заплашителен глас. — Трябва да защитим Кора. И трябва да защитим Мей. Ти си опасен за тях с твоите планове и схеми.