— Не съм опасен за тях, копеле такова — казва злостно Нико.
Не знае дали може да вярва на Ричард.
— Откъде взе този телефон?
Ричард отговаря студено:
— Похитителите ни го изпратиха по пощата точно както изпратиха дрешката на вас. С обяснителна бележка. И знаеш ли какво? Радвам се, че го направиха. Защото сега знаем какво си сторил. И можем да го докажем, ако решим. Но всичко с времето си. Първо трябва да си върнем Кора.
Той снишава глас, така че следващите му думи прозвучават като заплаха:
— Сега аз водя играта, Нико. Така че дори не си помисляй да объркаш нещо. Не казвай на полицията. И не казвай на Мей — не искам тя отново да остане с разбити надежди, ако нещо се обърка.
— Добре — отговаря Нико, зашеметен от въртележката на мислите си.
Готов е на всичко, за да си върне Кора. Не знае на какво да вярва, но му се иска да вярва, че тя е жива.
Трябва да унищожи телефона.
— И не искам да говориш с Алис — тя не иска да говори с теб. Много е разстроена заради всичко това.
— Добре.
— Не съм свършил с теб, Нико — казва Ричард и рязко прекъсва връзката.
Нико остава да седи на пода още дълго време, заливан от вълните на възобновената си надежда и отчаяние. Спуска се мрак.
Мей става от леглото. Тихо се доближава до вратата на спалнята и я отключва, после отваря. Подава глава навън в коридора. В къщата е тихо. В кабинета свети. Дали Нико е бил там през цялото време? Какво прави?
Бавно прекосява коридора и поглежда в кабинета. Нико седи на пода и държи мобилния телефон. Лицето му е ужасно пребледняло. Той вдига очи към нея, когато тя влиза в стаята. Погледите им продължително се срещат, но нито един от двамата не знае какво да каже.
Най-сетне проговаря Мей:
— Добре ли си?
Нико докосва окървавената подутина на челото си, едва сега усеща пулсиращо главоболие и кратко кимва.
Отчаяно му се иска да ѝ каже, че Кора може би все пак е добре. Вече нейният баща контролира ситуацията, а той никога не се проваля, в нищо. За разлика от некадърния ѝ съпруг. Иска му се да ѝ каже, че всичко ще бъде наред.
Но няма как всичко да бъде наред. Може би ще си върнат детето — Господ да им е на помощ — но баща ѝ ще се погрижи Нико да бъде арестуван за отвличане. Със сигурност ще направи така, че да влезе в затвора. Нико не знае дали Мей в лабилното си емоционално състояние ще може да понесе такова предателство.
За миг през главата му минава циничната мисъл колко ще бъде разочарована Синтия от този развой на събитията.
Нико иска да каже на Мей за Кора, но е обещал на Ричард, че няма да обели и дума, в случай че нещо се обърка. В случай че похитителите, които и да са те, отново си играят с тях, както предишния път. Те вече ги заблудиха веднъж и могат да го направят отново. Може би Ричард няма да успее в нещо за пръв път в живота си. Ако не си върнат Кора — ако тя вече е мъртва — единствената надежда на Нико остава проклетите похитители да вземат и последния шибан цент, който притежава Ричард. Това ще му донесе някакво удовлетворение.
— Кажи нещо — казва тревожно Мей.
— Добре съм — прошепва Нико.
Изненадан е, че тя му говори. Пита се на какво се дължи тази промяна. Преди няколко часа му беше казала да спи на дивана, докато тя реши какво да направи. Според него това означаваше, че тя го гони от къщата. А сега изглежда едва ли не така, все едно съжалява.
Тя идва и сяда до него на пода. Изведнъж го обземат притеснения, че баща ѝ може да се обади отново. Как ще го обясни? Той изключва телефона.
— Нико, трябва да ти кажа нещо — започва несигурно Мей.
— Какво има, мила?
Той протяга ръка и маха един кичур коса от лицето ѝ. Този нежен жест, спомен от по-щастливи дни, я кара да се разплаче отново.
Тя извръща поглед от него и казва:
— Трябва да ми отговориш честно, Нико.
Той кимва, но не казва нищо. Пита се дали тя вече знае. Пита се какво ще ѝ каже, ако тя се изправи срещу него с истината.
— В нощта на отвличането, когато отиде да нагледаш Кора за последен път…
Сега тя се обръща към него и той се напряга, разтревожен какво ще последва.
— Тя жива ли беше?
Нико остава шокиран от този въпрос. Не е очаквал да чуе това.
— Естествено, че беше жива — отговаря. — Защо ме питаш такова нещо?
Той разтревожено се взира в нея.
— Защото не мога да си спомня — прошепва Мей. — Когато я видях в полунощ, не си спомням дали дишаше. Сигурен ли си, че дишаше?
— Да, сигурен съм, че дишаше — отвръща Нико.
Но не може да ѝ каже, че е сигурен в това, защото усети как бие малкото ѝ сърчице, докато я държеше в ръцете си и я изнасяше от къщата.