— Откъде знаеш? — тя се взира настоятелно в него, все едно се опитва да прочете мислите му. — Провери ли я? Или само я погледна?
— Видях как се повдигат и спускат гърдичките ѝ, докато лежеше в креватчето — лъже Нико.
— Сигурен ли си? — пита го напрегнато Мей. — Нали не ме лъжеш?
— Не, Мей, защо ме питаш това? Защо си мислиш, че не е дишала? Заради нещо, което ти е казал онзи глупав следовател?
— Защото не съм сигурна, че дишаше, когато я видях в полунощ. Не я вдигнах от креватчето. Не исках да я събудя. Не мога да си спомня дали съм обърнала внимание дали дишаше.
— Само заради това?
— Не — тя навежда глава, обзета от срам. — Когато бях при нея в единадесет часа, имам бяло петно. Не мога да си спомня какво съм направила. Понякога ми се случва да изключвам така. Правя разни неща, а след това не мога да си спомня, че съм ги направила. И не съм забравила заради виното. Страдам от дисоциативно разстройство на личността. Никога не съм ти казвала за това. Мислех, че вече съм се излекувала от него, когато се запознах с теб.
Тя вече плаче, докато говори.
— Излъгах полицията за бодито. Не си спомням да съм я преобличала. Изобщо не си спомням такова нещо. Просто предположих, че съм го направила, но в действителност не си спомням да съм го правила. В паметта ми има бяло петно.
Гласът ѝ звучи така, все едно всеки момент ще изпадне в истерия.
— Ш-шт… — казва Нико. — Мей, тя беше добре. Сигурен съм.
— Защото полицията смята, че аз съм ѝ сторила нещо лошо. Мислят си, че може да съм я убила, да съм я задушила с възглавницата или да съм я удушила с голи ръце, а ти си я отнесъл, за да ме предпазиш!
— Това е абсурдно! — извиква Нико.
Изпълва го гняв срещу полицаите, които ѝ говорят такива неща в момента, в който се намира под толкова голямо напрежение. Всички знаят, че се опитват да уличат него — защо им трябва да я притискат до ръба на лудостта?
— Наистина ли? — възразява Мей, като го поглежда налудничаво. — Аз я ударих. Бях ядосана и я ударих.
— Какво? Кога? Кога си я ударила?
— Когато отидох да я нахраня в единадесет часа. Тя беше капризна. И аз… аз превъртях. Понякога… губя контрол върху себе си и я плясвам. Докато ти си на работа, а тя не иска да спре да плаче.
Нико я поглежда с ужас.
— Не, Мей, сигурен съм, че не си го направила — уверява я той, като сам се надява да е така.
Това е обезпокоително — също толкова обезпокоително, колкото и неочакваното ѝ признание, че страда от някакво разстройство на личността, заради което не знае какво прави.
— Но аз не съм сигурна, не разбираш ли? — хлипа Мей. — Не си спомням. Може и да съм ѝ направила нещо лошо. Прикриваш ли ме, Нико? Кажи ми истината!
Той хваща лицето ѝ между дланите си и го задържа в тях.
— Мей, тя беше добре. Беше жива и дишаше в дванадесет и половина. Не си виновна за това, не си виновна за нищо.
Прегръща я, а тя избухва в ридания.
Той безмълвно си мисли: „За всичко съм виновен аз.“.
Двадесет и шеста глава
Когато Мей най-сетне потъва в неспокоен сън, Нико остава буден още дълги часове, в които се опитва да осмисли всичко. Иска му се да можеше да обсъди цялата история с Мей. Липсва му как си говореха преди — за всичко, за всичките си планове. Но той не може да говори с нея за това. Така че онова, което знае, не спира да се върти в трескавия му мозък и да се обърква все повече и повече, докато не започва да се подхлъзва в съня и всичките му надежди и страхове не се смесват със сънищата. Най-сетне в четири сутринта се събужда изведнъж с разтуптяно сърце, толкова изпотен, че чаршафите под него са подгизнали.
Ето какво знае със сигурност: Ричард преговаря с похитителите. Двамата с Алис ще платят каквото е необходимо, за да си върнат Кора. На Нико му остава само да се надява и да се моли, че неговият тъст ще успее там, където той се провали. Мобилният телефон на Брус — на Дерек — е у Ричард и той очакваше Нико да вдигне от другата страна. Родителите на Мей знаят, че е бил съучастник на Дерек и е отвлякъл собственото си дете за пари. Първата мисъл на Нико, че Ричард е убил Дерек и му е взел телефона, сега му се струва абсурдна. Откъде можеше да знае за Дерек? Дали Ричард наистина е способен да разбие главата на друг човек? Нико не го смята за възможно, колкото и да мрази този кучи син.
Ако е вярно, че похитителите са изпратили телефона на тъста му и полицията не е замесена, това е добре — означава, че полицията не знае за този телефон, поне засега. Но Ричард го беше заплашил. Какво точно му беше казал? Не може да си спомни думите му. Трябва да говори с Ричард и с Алис и да ги убеди да не казват на полицията или на Мей за ролята на Нико в отвличането. Как ще успее да го направи? Ще трябва да ги убеди, че Мей няма да може да понесе този шок. Ще трябва да ги убеди, че Мей все още го обича, и ако го разкрият като похитител, това ще я съсипе напълно.