Той отива до самия край на кея. Застава за малко там, изпълнен със съжаление. Най-накрая изважда мобилния телефон от джоба си и го поглежда за последен път. После го избърсва с ръба на якето си, за да го почисти от пръстови отпечатъци, за всеки случай. Като ученик беше добър на бейзбол. Замахва с всичка сила и хвърля телефона в езерото. Апаратът шумно цопва във водата. От мястото, където потъва, се разширяват концентрични кръгове. Това му напомня за детството, когато хвърляше камъни в езерото. Колко далеч му се струва онова време в момента.
Нико изпитва облекчение, че се е отървал от телефона. Обръща се и поема обратно към колата си. И изведнъж се стряска, защото на паркинга има още една кола, която преди не беше там. Не знае от колко време е там. Как не беше забелязал светлината от фаровете, когато е пристигнала?
Няма значение, казва си той, макар че по кожата му пълзят ледени тръпки. Няма значение дали някой го е видял да хвърля нещо в езерото в сумрака преди зазоряване. Беше твърде далеч, за да го разпознаят.
Но колата му е там с регистрационния си номер. Нико започва да се притеснява. Не е очаквал някой да го види. Когато се приближава, успява да види автомобила по-добре. Полицейски, от служебните. Не е патрулна кола, боядисана в черно и бяло, а анонимна. Те винаги се познават по предната решетка. Прилошава му. Защо тук точно сега има полицейска кола? Дали са го проследили? Дали полицаите са го видели да хвърля нещо в езерото? Нико вече се поти в студа, а сърцето му сякаш тупти в ушите. Той се опитва енергично да се доближи до колата си, като мине възможно най-далеч от полицейската, без да изглежда така, че ги избягва нарочно. Прозорецът се спуска надолу. Мамка му.
— Всичко наред ли е? — пита го полицейският служител, като подава главата си навън от прозореца, за да го огледа добре.
Нико спира и отново заприличва на сърна, уловена в светлините на фаровете. Не познава лицето на мъжа — не е нито Расбак, нито някой от неговите хора. В продължение на един сюрреалистичен миг беше сигурен, че през отворения прозорец ще се покаже именно Расбак.
— Да, разбира се. Не можах да заспя — отговаря Нико.
Полицейският служител кимва, вдига прозореца и потегля с колата си.
Нико се качва в своята, като се тресе от нерви. Налага се да изчака няколко минути, преди отново да бъде в състояние да шофира.
На закуска Мей и Нико не разговарят много. Той е блед и вглъбен в себе си след преживяването на езерото, за което тя не подозира. Нико не ѝ казва нищо. Мей се чувства лабилна и крехка, бебето ѝ липсва и не може да се отърси от мисълта за предишния ден, когато той ѝ призна, че ѝ е изневерил. Все още не може да му повярва за Синтия. Защо беше в нейната къща вчера? Ако е излъгал за това, за какво друго е излъгал? Тя не му вярва. Но двамата са постигнали някакво несигурно примирие. Имат нужда един от друг. Може би дори все още се обичат въпреки всичко.
— Тази сутрин трябва да отида в офиса — казва ѝ Нико малко неуверено и шумно се прокашля.
Тя кимва. Знае, че нещата в бизнеса не вървят добре. Това не я интересува особено, но все пак предполага, че той наистина трябва да ходи на работа, дори в този момент, и да се опитва да оправи нещата. Смята, че това ще му се отрази добре — изглежда ужасно. Така ще се разсее от всичко останало поне за малко. Завижда му. Самата тя не разполага с лукса да се отдаде на работата си, за да позабрави за станалото. Всичко в къщата ѝ напомня за Кора и за онова, което са изгубили. Тя няма къде да избяга, дори да е временно.
Мей усеща, че Нико се тревожи за нея.
— Какво ще правиш, докато ме няма? — пита той.
Тя свива рамене:
— Не знам.
— Вероятно ще ти се отрази добре, ако си запишеш час при доктор Лъмсден — подхвърля Нико. — Вече би трябвало да можеш да се измъкнеш незабелязана покрай репортерите, ако си повикаш такси.
— Добре — съгласява се безсилно Мей.
Когато Нико излиза, все още е твърде рано, за да се опита да си запише час. Въпреки това се обажда в кабинета на психиатъра и оставя съобщение. След това не знае какво друго да прави. Обикаля къщата и мисли за бебето си. Представя си я мъртва в някой контейнер за боклук, покрита с червеи.
Представя си я в плитък гроб в гората, изровена и нагризана от диви животни. Представя си я затворена в клетка. Не може да прогони ужасните картини от ума си. Чувства се така, сякаш всеки момент ще повърне или ще изпадне в паника. Когато се поглежда в огледалото, очите ѝ са огромни.
Тя никога няма да разбере какво е станало с нейното бебе. Може би е най-добре да не разбира. Но до края на живота ѝ измъченото ѝ съзнание само ще ѝ осигурява отвратителни представи, които може би са по-страшни от действителността. Може би смъртта ѝ е настъпила бързо. Мей се моли да е било така. Но никога няма да го знае със сигурност.