След отвличането това беше допълнителен източник на тревоги за Мей: ами ако майка ѝ все пак реши да признае на доведения ѝ баща цялата истина? Ако му каже, че тя не просто беше тревожно момиче, а страдаше от дисоциативно разстройство? Ако Нико разбере и започне да я гледа с други очи? Но после се беше получило бодито и нейната майка спря да я гледа така, все едно си мислеше, че може би тя е убила собственото си дете, а Нико ѝ е помогнал да го прикрие.
Мей се беше страхувала, че полицията ще се разрови в миналото ѝ и ще открие истината за нея. И в такъв случай ще бъдат убедени, че тя е виновна, независимо дали е така. Но имаше и по-лоши неща от това да бъде несправедливо обвинена.
Най-големият страх на Мей в момента е този, че наистина е виновна. Възможно ли е в онази нощ да е направила нещо на Кора, без да знае какво върши? Ами ако толкова се е ядосала, че Кора не иска да спре да плаче, и е затиснала лицето ѝ с възглавница? Или е стиснала с ръце онова мъничко, беззащитно гърло? Дори да го беше направила, тя нямаше да си спомня за това. Мей знае, че ако е била съвсем наясно със себе си и е осъзнавала напълно какво върши, не би била способна на нещо подобно. Но освен това знае, че ако е сторила нещо в състояние на дисоциативно разстройство, нямаше да си го спомня.
През първите дни, когато беше толкова убедена, че Кора е била отвлечена от някой непознат, ѝ беше особено трудно да се справя с подозренията на полицията, на обществеността и на собствената си майка. Двамата с Нико бяха успели да го понесат, защото знаеха, че са невинни. Бяха допуснали само една грешка — оставиха бебето си без надзор. Но не го бяха изоставили. С включения бебефон, при положение че ходят да я наглеждат на всеки половин час, не трябваше да има никаква опасност за нея. Щеше да бъде също толкова безопасно, колкото и бавачката да беше останала на долния етаж, заспала на дивана със слушалките си на главата, както всеки път, когато се прибираха от излизане.
През първите дни след изчезването на Кора Мей не смяташе, че тя ѝ е направила нещо лошо. Но сега… Всичко е заради случката от онзи ден, когато остана сама вкъщи и търсеше доказателства, че Нико не ѝ е верен. Беше се подхлъзнала в черната дупка; беше объркала издирването на следи за изневярата на Нико с издирването на Кора. Действителността се бе изкривила. Тя си спомня как си мислеше, че Синтия ѝ е откраднала детето.
Заболяването ѝ се беше върнало. Но кога точно бе станало това?
Мисли си, че знае отговора. Върна се в нощта на отвличането, след като плесна Кора. Тогава изгуби представа за времето. Няма представа какво се е случило. И причината не е в това, че е била уморена и е пила твърде много.
Сега изпитва едва ли не облекчение от осъзнаването на факта, че тя го е направила. По-добре Кора да е била убита бързо от собствената си майка в собствената си стая, където от стените я гледат познатите агънца, отколкото да я отвлече някакво чудовище и да я измъчва до смърт. Да я насили. Да я нареже на парчета. Да я хвърли в огъня.
Трябва да се обади на майка си. Майка ѝ ще ѝ повярва. Тя ще знае какво да направи. Но Мей не иска да се обади на майка си. Майка ѝ ще се опита да прикрие всичко и да се престори, че не се е случило. Точно като Нико. Всички се опитват да прикрият това, което е направила.
Тя вече не го иска. Трябва да каже на полицията. И трябва да го направи сега, преди някой да се опита да я спре. Тя иска всичко да излезе наяве. Вече не може да издържа на тази тайнственост и на тези лъжи. Заслужава да бъде наказана за онова, което е извършила. И трябва да разбере къде е нейното дете, къде е затворило очи за последен път. Трябва да я прегърне още веднъж.
Мей бързо се облича и повиква такси, което да я закара в полицейското управление.
Сякаш минава много дълго време, но таксито най-сетне пристига. Тя сяда отзад. Чувства се така, все едно всеки момент ще ѝ прилошее. Трябва да сложи край на това. Ще им каже какво се е случило в действителност и те ще открият тялото. Нико ще трябва да спре да я прикрива. Ще спре да я лъже. Той ще трябва да им каже къде е скрил тялото на Кора и тогава и тя ще разбере. Мей трябва да разбере къде е нейното дете. Не издържа повече да не знае това.
Няма доверие на никого да каже истината, ако тя не го направи първа.
Когато пристига в полицейското управление, дежурната служителка на входа я разпознава и я поглежда с неприкрита тревога.
— Добре ли сте? — пита тя. — Елате да седнете. Ще ви донеса вода.
— Добре съм — отговаря Мей и нетърпеливо махва на жената да не се занимава с нея. — Искам да се срещна със следовател Расбак. Тук ли е?