Превъзбудена е. Гласът ѝ звучи странно, дори за нея самата.
— Не, днес е неделя — отговаря полицейската служителка. — Нека да проверя дали ще мога да се свържа с него по телефона.
Служителката зад бюрото провежда кратък разговор по телефона, но Мей не успява да чуе нищо от него. После оставя слушалката и казва:
— Той вече пътува насам. Ще пристигне след около половин час.
Мей сяда и чака.
Когато Расбак пристига след по-малко от половин час, той е облечен неофициално, със спортен панталон и риза. Изглежда много различно, облечен като за летен следобед. Тя е свикнала да го вижда с костюм. Това се струва объркващо за Мей.
— Мей — обръща се към нея той. — Какво мога да направя за вас?
— Трябва да говоря с вас — казва бързо Мей.
— Къде е адвокатът ви? — пита Расбак. — Казаха ми, че вече няма да говорите с нас, ако адвокатът ви не присъства.
— Не искам адвокат — настоява Мей.
— Сигурна ли сте? Може би трябва да му се обадите. Мога да почакам.
— Не. Сигурна съм. Нямам нужда от адвокат. Не искам адвокат. И не се обаждайте на съпруга ми.
Расбак открива друг полицейски служител, който да се присъедини към тях, и кани Мей да влезе в една стая за разпит. Тя започва да говори още преди да е седнала както трябва. Той я моли да почака малко.
— Трябва да запишем разговора — казва Расбак. — Моля, представете се, кажете днешната дата и обяснете, че сте била посъветвана да се обадите на адвоката си, но сте отказала.
Едва когато Мей изпълнява това, разговорът може да започне.
— Защо сте тук днес? — пита я следователят.
— Дойдох да си призная всичко.
Двадесет и седма глава
Следовател Расбак внимателно наблюдава Мей. Очевидно е разстроена — кърши ръце, очите ѝ са огромни, а лицето — пребледняло. Той не е сигурен дали трябва да продължава. Тя е отказала правото си на адвокат пред видеокамерата, но той се съмнява дали е достатъчно стабилна в психическо отношение, дали притежава способността рационално да вземе това решение. Но все пак иска да чуе какво има да му каже. Ако се стигне дотам, винаги могат да отхвърлят това самопризнание — и вероятно ще го направят — но той трябва да го чуе.
— Аз я убих — казва Мей.
Тя е разстроена, но изглежда така, сякаш говори смислено, а не налудничаво. Очевидно знае коя е, къде се намира и какво прави.
— Разкажи ми какво стана, Мей — подканя я той.
— Отидох да я нагледам в единадесет часа — продължава Мей. — Нахраних я от шишето, защото бях пила. Но тя беше много капризна и искаше да я кърмя. Не искаше да пие от шишето.
Тя млъква и се взира в стената над рамото на Расбак, все едно отново вижда всичко като на филм, прожектиран зад него.
— Продължавайте — казва следователят.
— Така че си помислих, майната му, и започнах да я кърмя. Чувствах се виновна от това, но тя не искаше шишето, а беше гладна. Плачеше и не искаше да спре. Преди никога не е имала проблем да пие от шишето, никога не е отказвала. Откъде да знам, че ще откаже шишето точно във вечерта, когато съм изпила няколко чаши вино?
Расбак я чака да продължи. Не иска да се обажда, за да не прекъсне потока на мислите ѝ. Тя изглежда едва ли не изпаднала в някакъв транс.
— Не знаех какво друго да направя. Затова я накърмих и мисля, че може би съм заспала на стола за малко. Не съм сигурна. Не си спомням. Преди ви излъгах за това, че си спомням как съм ѝ преоблякла розовото боди. Не си спомням. Просто ви казах това, защото предположих, че съм го направила, но в действителност не си спомням нищо за това.
— А какво си спомняте?
— Спомням си как я накърмих, но тя не се нахрани добре и продължи да бъде капризна. Аз я вдигнах на ръце и я носих малко, като ѝ пеех, но само започна да плаче още по-силно. Аз също плачех.
Тя го поглежда и казва:
— И аз я плеснах.
На това място Мей избухва в сълзи.
— След това не си спомням. Тя беше с розовото боди, когато я плеснах, но после не си спомням нищо повече. Сигурно съм я преоблякла с другата дрешка. Може би съм я изпуснала, не знам. Може би съм ѝ затиснала лицето с възглавница, за да спре да плаче, както казахте вие, но явно тя е умряла от нещо, което съм направила, защото съм лоша майка.
Тя започва да хлипа истерично.
Расбак я оставя да плаче. Най-сетне казва:
— Мей, ако нямате спомен за това, защо смятате, че сте убила Кора?
— Защото я няма! И точно защото нямам спомен за това. Аз страдам от дисоциативно разстройство на личността. Понякога, когато съм под напрежение, съзнанието ми се откъсва от действителността. След това осъзнавам, че ми липсва спомен за известно време и съм направила нещо, което не помня. И преди ми се е случвало.