— Разкажете ми.
— Не искам.
— Защо не искате?
— Не ми се говори за това.
— Аз не мисля, че сте убила Кора, Мей.
— Напротив, точно така мислите. Точно така казахте по-рано.
— Вече не мисля така. Ако аз съм ви подсказал тази мисъл, наистина съжалявам за това.
— Сигурно аз съм я убила. А Нико е накарал някого да я отнесе, за да ме прикрие. Така че да не разбера какво съм направила.
— В такъв случай, къде е тя сега?
— Не зная! Нико не иска да ми каже! Умолявах го да ми каже, но той не иска. Отрича всичко. Не иска да разбера, че съм убила собственото си дете. Предпазва ме. Сигурно му е толкова тежко. Помислих си, че ако дойда и ви разкажа какво се е случило, той вече няма да бъде длъжен да се преструва и ще може да ни каже къде е тя, и аз ще разбера, и всичко ще свърши.
Вярно е, че в началото Расбак подозираше нещо подобно. Мислеше си, че се е случило нещо такова — майката със следродилна депресия е изгубила контрол върху себе си, убила е бебето и двамата със съпруга са прикрили това. Не беше невъзможно да се случи. Но не и така, както го разказва тя. Защото, ако беше убила бебето в единадесет часа или дори в полунощ, а Нико не беше разбрал за това до дванадесет и половина, как беше възможно по това време някой вече да чака с колата си на алеята, за да отнесе трупа? Не, тя не беше убила бебето си. Просто не се връзваше.
— Мей, сигурна ли сте, че е било единадесет часа, когато сте я нахранила и тя е плачела? Възможно ли е да е било по-рано? В десет часа например?
Ако е станало така, може би Нико е разбрал по-рано.
— Не, беше в единадесет. Винаги я храня за последен път в единадесет часа, а след това тя обикновено спи без прекъсване до пет сутринта. Това беше единственият път, когато отсъствах от празненството за повече от пет минути. Можете да попитате другите.
— Да, Нико и Синтия потвърждават, че ви е нямало за дълго около единадесет часа — според тях сте се върнала едва към единадесет и половина, а след това отново сте я нагледала в полунощ — казва Расбак. — Когато се върнахте на празненството, казахте ли на Нико, че може би сте ѝ направила нещо лошо?
— Не. Тогава нямах представа за това. Едва наскоро осъзнах, че сигурно съм го направила.
Тя помълчава, преди да продължи:
— Едва снощи си дадох сметка, че сигурно аз съм я убила.
— Но, Мей — казва меко Расбак. — Това, което описвате, е невъзможно. Как може Нико да отиде у вас в дванадесет и половина, без да знае, че бебето е мъртво, и да докара някого с кола на алеята едва няколко минути по-късно?
Мей застива напълно неподвижно. Ръцете ѝ спират да се движат. Изглежда объркана.
Налага се да ѝ каже и още нещо:
— Изглежда, че човекът, който е убит в онази вила — Дерек Хониг — е собственикът на колата, която е била във вашия гараж и с която е отнесена Кора. Гумите на колата са от този тип, който търсим. Скоро ще знаем със сигурност дали следите във вашия гараж са оставени от тях. Смятаме, че Кора известно време е била в онази вила в планините Катскилс, преди да бъде преместена на друго място.
Мей изглежда неспособна да възприеме тази информация. Расбак се тревожи за нея.
— Може ли да се обадя на някого, за да ви закара у дома? Къде е Нико?
— На работа.
— В неделя?
Тя не отговаря.
— Може ли да се обадя на майка ви? Или на вашия психиатър?
— Не! Нищо ми няма. Ще се прибера сама. Наистина, нищо ми няма — настоява Мей и рязко се изправя. — Моля ви, не казвайте на никого, че съм идвала днес.
— Нека поне да ви извикам такси — предлага той.
Точно преди да пристигне таксито, тя изведнъж се обръща към него и казва:
— Но… всъщност би могло да има достатъчно време между дванадесет и половина и часа, в който се прибрахме у дома. Ако той се е обадил на някого. Ако не сте сигурни, че колата на алеята в 00:35 е същата, в която е била Кора. Може би се е случило по-късно.
— Но Нико няма как да се е обадил на някого, без да разберем за това — отговаря Расбак. — Разполагаме с информация за всичките ви телефонни разговори. Той не се е обаждал на никого. Ако Нико е накарал някого да отнесе бебето, трябва да го е направил по-рано с предварителна уговорка — значи е било планирано.
Мей го поглежда стреснато и за момент изглежда така, все едно ще каже още нещо. Но после пристига таксито.
Расбак я проследява с поглед, като ѝ съчувства с цялото си сърце.