Когато Мей се прибира, къщата е празна. Тя проверява телефонния секретар, но от кабинета на нейния психиатър не са върнали обаждане. Ляга на дивана в дневната, замислена за онова, което се случи в полицейското управление.
Расбак почти беше успял да я убеди, че няма как тя да е убила Кора. Но той не знаеше за мобилния телефон, скрит в стената. Нико можеше да се е обадил на някого. Тя не знае защо не му каза нищо за мобилния телефон. Може би не искаше Расбак да научи за извънбрачната връзка на Нико.
Или Мей все пак не беше убила Кора. Може би наистина я беше отнесъл някой непознат — онзи човек от вилата. Как иначе можеше да си обясни бодито, изпратено по пощата, и размяната, на която бяха откраднали парите за откупа? Тя не може да повярва, че ако тя е убила бебето и Нико го е прикрил, след това се е заел да инсценира отвличане, за да вземе парите от откупа, както бяха предположили по-рано от полицията. Как щеше да вземе парите? Не, онези двама мъже ги бяха взели. Нико не беше задържал парите за себе си.
Освен… освен ако точно това не беше идеята: да изглежда така, все едно са го предали, а планът им е бил да си разделят парите след това.
Мей не знае на какво да вярва.
Защо не се обажда психиатърът?
Тя си спомня как лежеше тук преди, а Кора беше на гърдите ѝ. Сега това ѝ се струва много отдавна. Понякога беше толкова уморена, че трябваше да полегне за малко заедно с Кора. Двете се сгушваха на дивана в тихите часове на деня, както сега. По лицето на Мей потичат сълзи.
Чува шумове от другата страна на общата стена със съседната къща. Синтия е у дома и прави нещо в дневната. Мей я ненавижда. Мрази всичко, свързано с нея: как няма деца, как се държи така, все едно е повече от другите и има власт над тях, фигурата ѝ, съблазнителното ѝ облекло. Мрази я за това, че си играе с нейния съпруг и се опитва да съсипе съвместния им живот. Не знае дали някога ще може да ѝ прости за онова, което направи. Нито на Нико.
Мей мрази и факта, че Синтия живее от другата страна на тази обща стена. Изведнъж си дава сметка, че могат да се преместят. Могат да продадат тази къща. Двамата с Нико и без това имат лоша слава тук. Писмата, изпълнени с омраза продължават да се трупат всеки ден, а домът им прилича на гробница. Тя се чувства като погребана жива. Не могат да живеят тук още дълго време — тук, където Синтия е близо, с непрекъснат достъп до съпруга ѝ.
Какво беше правил Нико у тях, че изглеждаше толкова виновен, когато излезе от задния двор на тяхната къща вчера? Той яростно отрича да има извънбрачна връзка с нея, но Мей не е глупачка. Чу какво каза следователят. А и Нико винаги отрича всичко. Винаги се е справял по този начин с проблемите — като ги отрича. Тя не може да стигне до истината с негова помощ. Уморена е от всички лъжи.
Сама ще отиде при Синтия. И ще научи истината от нея. Но и със Синтия е същото — как може да разбере какво е истина и какво е лъжа? Иска ѝ се да отиде там и да ѝ каже какво мисли за нея. Да ѝ се разкрещи и да издере лицето ѝ с нокти.
Вместо това се изправя и излиза през задния вход на двора. Отива в гаража, за да си вземе градинските ръкавици. Влиза вътре и спира, за да позволи на очите си да свикнат със светлината. Усеща миризмата на гараж — на масло, старо дърво и влажни парцали. Стои и си представя какво се е случило. Някой — вероятно онзи човек, който вече е мъртъв — беше откраднал нейното бебе от креватчето и го беше оставил в колата след дванадесет и половина, докато тя — както и Нико, и Синтия — са били у съседите, без да подозират нищо.
Тя се радва, че са го убили. Надява се да е било мъчително.
Излиза в задния двор и се захваща да плеви, като яростно изтръгва плевелите от моравата. Ръцете ѝ се покриват с мазоли, а гърбът започва да я боли.
Двадесет и осма глава
Нико отива в офиса, затваря вратата и сяда зад бюрото си. Отпуска длани върху скъпото махагоново бюро, което си купи с такова желание, когато започна този бизнес. Сега, спомняйки си колко невинни и изпълнени с оптимизъм бяха онези дни, му идва да повърне. Горчиво оглежда офиса, внимателно обзаведен с идеята да внушава усещане за солиден, успешен предприемач. Тогава си казваше, че го прави, за да впечатлява клиентите. И макар че това наистина беше вярно, вече знае, че го е правил и заради себе си. За да убеди и себе си в нещо.
Той нямаше друг избор, освен да постигне успех. Налагаше се да оправдава високите очаквания, които имаха за него Мей и нейните родители. Ако се беше оженил за друга, нямаше да има нищо против да се издигне по трудния начин, като изгради своя бизнес бавно и мъчително с упорство, талант и много усилия всеки ден. Но вместо това му бяха поднесли парите на сребърен поднос, и естествено, от него се очакваше веднага да постигне успех. Как да не успее с толкова величествен старт? Това го поставяше под голямо напрежение. Имаше възможност да се докаже от самото начало — без да чака дългите години, през които да се изкатери до върха.