Шегуваше се, но не съвсем. Даваше си сметка колко отчаян изглежда.
Но Брус прие думите му съвсем на сериозно.
— Да, познавам — кимна той.
Нико осъзна, че Брус наистина имаше вид на човек, който може да познава лихвари и знае как да се оправя с такива хора. Знаеше къде да ги намери и как да преговаря с тях. Като се замисли. Брус дори му приличаше на човек, който притежава собствен метален бокс. Започна да се чувства в несигурни води, но игнорира усещането си.
— Но ти не искаш това, повярвай ми — увери го Брус.
— Ами, не знам какво друго мога да направя, мамка му — отвърна Нико.
— Можеш да обявиш фалит и да започнеш от нулата. Много хора го правят.
— Не мога.
— Защо не? — попита Брус.
— Защото това ще съсипе жена ми. Тя е… в момента е нестабилна. Следродилна депресия.
— Имате бебе?
— Да — кимна Нико. — Момиченце.
Брус се облегна назад и го изгледа сериозно.
— Какво?
— Нищо — бързо отговори Брус.
— Не, ти щеше да кажеш нещо — настоя Нико.
В главата на Брус очевидно се въртеше някаква мисъл.
— Как се чувстват родителите на жена ти по отношение на малката си внучка?
— Обожават я. Тя е единственото им внуче. Разбирам накъде биеш. Те ще осигурят пари за образованието ѝ и сигурно ще отделят някаква сума, която да получи, когато навърши пълнолетие, но ще я затворят в доверителен фонд, така че да не мога да я пипна. Няма как да си помогна по тази линия.
— Има, ако подходиш по-творчески — каза Брус.
Нико го изгледа.
— Какво имаш предвид?
Брус се наведе към него и сниши глас.
— Готов ли си да поемеш известен риск?
— За какво говориш?
Нико хвърли поглед наоколо, за да провери дали някой не може да ги чуе, но двамата бяха сами. На това място винаги беше пусто.
— Те няма да дадат пари на теб, но се обзалагам, че ще платят веднага, за да си върнат единственото внуче.
— Какво искаш да кажеш? — прошепна Нико.
Но той вече знаеше отговора. Двамата мъже се погледнаха в очите. Ако Нико вече не беше изпил две питиета — особено онова в мъчителната компания на своя тъст — може би щеше да каже твърдо „не“ на Брус и да се прибере при жена си, за да ѝ каже истината, както възнамеряваше първоначално. Да обяви фалит и да започне отначало. Нямаше да изгубят къщата. Имаха един друг и Кора. Но по пътя към езерото беше спрял в един магазин за алкохол. Беше донесъл със себе си бутилка в хартиен плик. И сега я отвори, предложи я на своя приятел и отпи голяма глътка направо от нея. Алкохолът поразмъти главата му и направи така, че нищо да не изглежда толкова невъзможно.
Брус сниши гласа си до шепот.
— Ще инсценираш отвличане. Няма да бъде истинско отвличане, а наужким. Никой няма да пострада.
Нико го гледаше втренчено. Приведе се към него и прошепна:
— Как ще стане това? За полицията няма да бъде наужким.
— Не, но ако го направиш както трябва, това е съвършеното престъпление. Родителите на жена ти ще платят откупа, ти ще си върнеш детето и всичко ще свърши за няколко дни. Когато се върне бебето, полицията ще изгуби интерес към случая.
— Говориш така, все едно вече си го правил — каза Нико, като отново се почувства несигурен.
— Не. Но съм виждал как се прави. Успешно.
Нико се замисли. Заради алкохола всичко това не му изглеждаше съвсем налудничаво. Двамата обсъдиха подробностите — отначало чисто хипотетично. Той щеше да се престори, че отвлича собственото си дете. Щеше да я предаде на Брус, който да я закара в своята вила в планините Катскилс за няколко дни. Самият той имаше три деца, които вече бяха големи, но знаеше как да се грижи за бебе. И двамата щяха да се снабдят с мобилни телефони с предплатени карти, които не могат да бъдат проследени, и да ги използват единствено за да комуникират помежду си. Нико трябваше да скрие телефона някъде.
— Трябват ми около сто хиляди долара — каза Нико.
Брус изсумтя.
— Ти луд ли си?
— Защо? — попита Нико.
— Ако те хванат, наказанието по закон е едно и също, независимо дали искаш откуп от сто хиляди, или сто милиона. Нека поне да си струва усилията. Няма да го направя за джобни пари.
Двамата продължиха да си подават бутилката, докато Нико мислеше за това. Доколкото знаеше, състоянието на Ричард и Алис Уелс възлизаше на около двадесет милиона долара. Значи разполагаха с пари, които да платят за откуп. А Ричард можеше да си позволи да изгуби част от тях. Ако Нико вземеше един милион, щеше да спаси своя бизнес и да изплати ипотеката, без да разчита повече на помощта на родителите на Мей. Поне не пряко. А щеше да бъде страхотно да оскубе онзи кучи син с няколко милиона.