Решиха да поискат откуп от два милиона. И да го разделят наполовина.
— Не е зле за два дни работа — увери го Брус.
— Трябва да стане бързо — каза Нико. — Утре вечер ще излизаме — ще ходим на вечеря у съседите. Ще повикаме бавачка, но тя винаги заспива на дивана със слушалките си на главата. Аз ще изляза да изпуша една цигара, ще се промъкна у дома и ще ти я донеса.
Двамата продължиха по този начин, докато не обсъдиха всички подробности от плана.
Нико се прибра у дома и не каза на Мей нито за срещата с нейния баща, нито за затрудненията в бизнеса. Вместо това небрежно я попита дали наскоро се е чувала с родителите си. Не беше.
И сега, ако трябваше да избере един момент във времето, в който да се върне и да направи всичко по друг начин, това щеше да бъде първата му среща с Брус. Само ако не беше излязъл да се разходи и да подиша пролетния въздух край езерото, само ако не беше седнал на онази пейка, само ако Брус не се беше оказал наблизо. Само ако беше станал и си беше тръгнал в онзи ден, когато Брус седна при него и постави началото на запознанството им. Колко различно щеше да бъде всичко сега.
Той не вярваше полицията да успее да открие някого, който да свърже него и Брус. Срещите им бяха случайни и редки. Мястото беше доста пусто — единствените хора, които минаваха от време на време, профучаваха на ролкови кънки или тичаха за здраве. Досега не се беше тревожил за това, защото никой друг нямаше да види Брус. Планът беше той да си прибере милиона и да изчезне.
Но сега Брус бе станал жертва на убийство. А Нико беше напълно прецакан.
Нико кръстосва своя офис, напрегнат като пружина. Няма представа какво става с Кора. Всичко се е обърнало срещу него. Родителите на Мей знаят какво е направил. Синтия също знае какво е направил. Не вижда никакъв изход.
Дали не трябва да се обади на адвоката, Обри Уест? Дали да не му каже истината и да не го помоли за съвет? Няма друг, към когото да се обърне. Нико взима мобилния си телефон и открива Обри Уест в списъка с контактите си. Вече се кани да му се обади, когато си спомня скорошната им среща със скъпоплатения адвокат.
Обри им беше обяснил ситуацията много ясно. Беше се срещнал с двамата във впечатляващата си кантора в центъра — родителите на Мей трябваше да ги изчакат във фоайето, което предизвика видимо неудоволствие у Ричард. Прочутият адвокат направо им каза, че не иска да знае истината — не искаше да знае дали са виновни, или невинни. Това не му помагаше да си свърши работата.
Нико беше почти сигурен, че това няма да е вярно, ако клиентът наистина е невинен. Този начин на работа беше ефективен единствено когато клиентът беше виновен. Обри явно приемаше всички за виновни — нали точно затова се обръщаха към него. Работата му беше просто да направи така, че съдът да не успее да докаже вината им. В това нямаше равен.
Нико не вярва, че може да получи съдействие от адвоката си, ако му се обади сега. Все още не.
Трябва да се обади на Ричард — точно това беше причината да дойде в офиса, защото се налагаше да остави Мей, ако искаше да разговаря насаме с баща ѝ. Трябваше да разбере какво става с Кора и дали Ричард беше постигнал ново споразумение с похитителите.
Той се колебае. Не може да понесе мисълта за още лоши новини. Но иска да си върне Кора, независимо от всичко. Каквото и друго да се случи, трябва да си върне Кора. Това е единственото, което има значение сега. Налага се да се довери на Ричард, че ще успее да го направи. Всичко останало може да почака.
Нико набира номера на своя тъст. Телефонът му се включва директно на гласова поща. Мамка му. Оставя кратко съобщение:
— Обади ми се. Кажи ми какво става.
После се изправя и отново започва да обикаля напред-назад в своя офис — като човек, който вече е затворен в килия.
Мей си мисли, че чува как бебето ѝ плаче — сигурно се събужда от дрямката си. Тя сваля градинските си ръкавици, бързо влиза в къщата и си мие ръцете на умивалника в кухнята. Чува как Кора плаче от креватчето си на горния етаж.
— Идвам веднага, миличка — подвиква тя. — Сега ще дойда.
Мей се чувства щастлива. Изтичва горе, за да вземе бебето си. Влиза в детската стая. Всичко изглежда както обикновено, но бебето го няма. Тя изведнъж си спомня за това и чувството е като от менгеме, което смазва сърцето ѝ. Тя се срива на стола за кърмене и се разплаква. Спомня си, че нейното бебе е мъртво, а ситуацията е безнадеждна.
Изплъзва се, пада надолу към ръба на черната дупка. Трябва да се обади на някого. На майка си. Но не го прави. Вместо това сама се люлее на стола за кърмене.