И тогава Мей разбира защо. Пронизва я ледена тръпка, чак до мозъка на костите ѝ. Мей се страхува от себе си. Страхува се от онова, което може да направи. Трябва да си тръгва. Изведнъж се изправя от мястото си.
— Трябва да си тръгвам — казва бързо тя.
— Какво? Но ти току-що дойде — възкликва изненадано Синтия и я поглежда внимателно. — Добре ли си?
Мей се отпуска обратно на стола и навежда глава между коленете си. Синтия пристъпва към нея и прикляква до стола. Леко отпуска една от ръцете си с безупречен маникюр на гърба ѝ. Мей се страхува, че може да припадне; чувства се така, все едно всеки момент ще повърне. Диша дълбоко и чака това усещане да премине. Ако изчака и диша дълбоко, ще ѝ мине.
— Ето, пийни си кафе — предлага Синтия. — Кофеинът ще ти помогне.
Мей вдига глава и гледа как тя налива кафето. Тази жена изобщо не се интересува от нея, но ѝ прави кафе. Синтия ѝ донася чашата и Мей отпива голяма глътка, после още една. Синтия беше права — наистина се чувства малко по-добре. От кафето ѝ става малко по-леко и може да подреди мислите си. Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата. Синтия е седнала срещу нея.
— От колко време имаш извънбрачна връзка с моя съпруг? — пита Мей.
Говори спокойно и изненадващо неутрално, като се има предвид колко е разгневена. Ако някой ги слуша, би си помислил, че темата на разговора няма никакво значение за нея.
Синтия сяда по-назад на стола си и скръства ръце върху пищния си бюст.
— Нямам извънбрачна връзка с твоя съпруг — отговаря тя, също толкова спокойно.
— Престани с тези глупости — отвръща Мей. — Знам всичко.
Синтия изглежда изненадана.
— Какво имаш предвид? Няма нищо подобно. Двамата с Нико нямаме връзка. Последния път, когато бяхте тук, се заиграхме малко в задния двор, но беше безобидно. Като тийнейджъри. Той беше пиян. И двамата бяхме пияни. Отнесохме се. Това не означава нищо. Беше първият и последният път, когато сме се докосвали.
— Полицията знае — казва ѝ Мей.
— Какво знае полицията? — пита Синтия, като я поглежда остро.
— За теб и Нико.
— Какво за мен и Нико?
— Знаят какво сте правили в задния двор в нощта на отвличането.
Синтия изглежда объркана.
— Нали ти казах — както и на полицията — че малко се понатискахме в задния двор. Това ли имаш предвид?
— Не знам защо и двамата го отричате. Знам, че имате извънбрачна връзка.
— Вече ти казах, че малко се понатискахме навън, защото бяхме пияни, и това беше всичко. Между мен и Нико няма нищо друго — нито преди това, нито след това. Дори не съм го виждала след нощта на отвличането. Въобразяваш си, Мей.
Думите ѝ звучат снизходително.
— Не ме лъжи! — изсъсква Мей. — Вчера следобед видях Нико да излиза от задния вход на къщата ви.
Синтия се сковава на мястото си.
— Така че не ме лъжи и не ми казвай, че не си го виждала! Освен това знам за мобилния телефон.
— Какъв мобилен телефон?
— Няма значение — казва Мей.
Вече ѝ се иска да върне думите си назад. Спомня си, че мобилният телефон може би е бил заради някой друг. Всичко, което се случва, е толкова объркващо. Вече почти не успява да се оправя. Чувства се така, сякаш умът ѝ вече е повреден. И преди беше с лабилна психика, но сега — когато бебето ѝ е мъртво, а мъжът ѝ изневерява — кой не би си изгубил ума в такова положение? Никой не може да я вини за това. Никой няма да я обвинява, ако направи нещо налудничаво.
Изражението на Синтия изведнъж се променя. Престореното съчувствие се стопява и погледът ѝ става студен.
— Искаш ли да знаеш какво става, Мей? Сигурна ли си, че наистина искаш да знаеш?
Мей отвръща на погледа ѝ, объркана от смяната на тона. Представя си, че Синтия е била лошо момиче в училище — от онези високи, красиви момичета, които тормозеха ниските, пълнички, неуверени момичета като нея самата.
— Да, искам да знам.
— Сигурна ли си? Защото, след като веднъж ти го кажа, няма да мога да си върна думите назад.
— По-силна съм, отколкото си мислиш — отговаря Мей.
В гласа ѝ се е появила острота. Тя се навежда напред над масата и продължава:
— Аз вече изгубих детето си. Какво повече би могло да ми се случи?
Синтия се усмихва, но усмивката ѝ е студена и пресметлива. Тя се обляга назад на стола си и поглежда Мей, все едно се опитва да прецени дали да направи нещо.
— Не смятам, че наистина имаш идея какво се случва тук — казва тя.