— Мислиш ли, че майка ти знае какво става?
— Не знам — отговаря Мей. — Не мога да повярвам, че може да ми причини това. Но си мисля, че тя донякъде се страхува от него. Мисля, че винаги малко се е страхувала от него.
— Имаш отвратително семейство — промърморва Нико.
— Ще направим всичко, за да си я върнем — казва отчаяно Мей. — Обещай ми, че ще го направим!
Има ли друг избор, освен да ѝ обещае?
— Обещавам, Мей. Съгласен съм да направим всичко, за да си върнем Кора.
Той отчаяно добавя:
— Дължа ти го.
Двамата взимат такси до дома на родителите на Мей в Роуздейл. Вече е доста късно, но те не се обаждат предварително. Искат елементът на изненадата да бъде на тяхна страна. Мей и Нико седят един до друг на задната седалка и не казват нищо. Нико усеща, че тя трепери до него. Самият той се поти от притеснение.
Мисли си, че не бива да допускат никакви грешки. Трябва да си върнат своята дъщеря. А най-вероятно си имат работа с истински луд.
Таксито ги оставя пред входната врата. Нико плаща на шофьора и му казва да не ги чака. Мей натиска звънеца. В къщата все още свети. След кратка пауза майката ѝ отваря вратата.
— Мей! — казва тя, очевидно изненадана. — Не ви очаквах.
Изглежда малко стресната, че ги вижда.
Мей избутва майка си, за да влезе, и Нико я следва във фоайето.
Всичките им планове отиват на кино.
— Къде е тя?! — настоява да узнае Мей.
Погледът ѝ е налудничав, когато се обръща към майка си. Майка ѝ остава зашеметена и не отговаря. Мей бързо се отправя навътре в къщата, като оставя Нико във фоайето, напълно неподготвен за нейното поведение. Мей е изгубила контрол върху себе си; лудостта я е превзела напълно. Той се чуди как да продължи.
Майката ѝ тръгва след нея, докато жена му трескаво претърсва къщата. Нико чува гласа на Мей отвътре: „Кора! Кора!“.
Долавя някакво движение и вдига поглед. Ричард слиза по голямото стълбище към фоайето. Очите им се срещат като стоманени остриета. И двамата чуват виковете на Мей: „Кора! Кора! Къде е?“. Гласът ѝ звучи все по-трескаво.
Нико си мисли, че Мей в крайна сметка се е побъркала. Всичко това беше твърде много за нея. Планът не беше да направят това. Той изведнъж започва да се съмнява във всичко — дали Мей действително беше разпознала Дерек Хониг? Дали Дерек беше съучастник на нейния баща или мозъкът ѝ услужливо беше осигурил тази подробност, която просто не отговаряше на истината? Когато Нико се прибра у дома, тя седеше сама в тъмното с нож в ръка. Доколко можеше да се вярва на нещо, което казва? Всичко зависи от това дали Ричард познава Дерек Хониг. Нико трябва да разбере истината.
— Искаш ли да седнем? — предлага Ричард, минава покрай него и влиза в дневната.
Нико поема след тъста си. Устата му е пресъхнала. Изпитва страх. Страхува се, че Ричард ще повика полицията, за да го арестуват, и те никога повече няма да видят Кора. Ако Мей е права за това, че Дерек Хониг е приятел на баща ѝ, и ако Нико е прав за това, че Ричард му е устроил капан, значи Ричард най-вероятно е социопат; той не изпитва никакви чувства към Кора. За него няма да представлява никаква трудност да я убие. Може би не изпитва никакви истински чувства и към Мей. Нико си има работа с човек, който не е нормален. Не знае как да постъпи с него. Не знае как да се справи с тази ситуация.
Колкото до Мей… той не знае какво ще стори тя.
Нико чува стъпките на жена си — тя вече тича нагоре по орнаментираното стълбище към втория етаж. Двамата с Ричард се гледат в очите и слушат как Мей търчи по коридора и отваря вратите на спалните една след друга.
— Няма да я намери — отбелязва Ричард.
— Къде е тя, кучи сине? — просъсква Нико.
Той също не се придържа към плана. Нищо не върви по план.
— Ами, със сигурност не е тук — отговаря студено неговият тъст. — Искаш ли просто да изчакаме Мей да се успокои, а после всички можем да седнем и да поговорим както трябва?
Нико прави всичко по силите си, за да не скочи и да не сграбчи тлъстата шия на своя тъст. Принуждава се да остане на мястото си и да изчака развоя на събитията.
Накрая Мей нахлува в дневната, следвана по петите от разстроената си майка.
— Къде е тя? Какво си направил с нея? — провиква се Мей срещу баща си.
Лицето ѝ е почервеняло и обляно в сълзи. Изглежда изпаднала в истерия.
— Седни, Мей — нарежда баща ѝ.
Мей поглежда Нико. Той кимва веднъж, тя идва и сяда до него на големия, прекалено мек диван.
— Знаеш защо сме тук — започва Нико.
— Мей явно смята, че Кора е тук. Защо мисли така? — пита Ричард с престорена загриженост. — Нико… ти ли ѝ каза, че похитителите са се свързали с мен? Специално те помолих да не го правиш.